Как той бе разбрал какво изпитва Йоме към скъпата си приятелка? Дали самата тя не беше я издала с поглед?
Очите на Шемоаз се бяха разширили от страх. Тя заплака ужасена, като видя лежащия на пода крал. Изпищя, когато телохранителят на Радж Атън я поведе към счупения прозорец, готов да я хвърли през перваза.
Сърцето на Йоме заблъска в гърдите ѝ, докато гледаше ужасената си приятелка. Два живота. Радж Атън се канеше да убие двама — Шемоаз и нероденото ѝ дете.
„Шемоаз, прости ми“, искаше да ѝ каже Йоме. Защото знаеше, знаеше с цялата си душа, че поражението е грешно. Ако никой не беше отстъпвал, досега Радж Атън нямаше да е жив. Но знаеше също така, че ако му отдаде обаянието си, това ще му донесе малко, но ще спаси живота на близките ѝ.
— Не мога да дам на теб дарбата си — каза Йоме, неспособна да скрие омразата в гласа си. Не можеше да му я даде. Не лично на него.
— Щом не можеш на мен, тогава на някой вектор — предложи Радж Атън.
Нещо трепна в сърцето ѝ. Равновесието се появи. Щеше да даде красотата си — да я даде заради своя баща, заради Шемоаз. Стига да не я дадеше пряко на Радж Атън. Отвърна със скършен глас:
— Добре. Донеси тогава своя силар.
Малко по-късно силарите бяха внесени, с една окаяна жена, която бе отдала обаянието си. Йоме погледна вещицата в сивия халат, видя в какво ще се превърне и се помъчи да съзре що за красота е била стаена някога у тази жена.
После започнаха заклинанията. Йоме гледаше Шемоаз, все така застанала до ръба на счупения прозорец, и безмълвно пожела да се лиши от красотата си, пожела си да откупи с нея нещо скъпо и непреходно. Живота на една приятелка, и бебето, което носеше тя.
Шумолене в мрака и тънката фосфорна лента на пламъка, стъпките на приближаващия се облекчител, който поднесе върха на силара ниско под шията ѝ, почти срещу гърдите ѝ.
В този много кратък миг не се случи нищо, само някой прошепна:
— Заради твоята приятелка. Направи го заради приятелката си.
Йоме кимна, челото ѝ плувна в пот. Задържа в ума си образа на Шемоаз, на Шемоаз, държаща в ръцете си дете… как го кърми.
Изпита неописуема болка, когато силарът я докосна, отвори очи и видя ръцете си сухи, и как пращяха, поставени сякаш в адски огън. Вените по китките ѝ се издуха като коренища, а ноктите ѝ станаха чупливи като креда.
Пълните ѝ млади гърди хлътнаха и тя неволно ги сграбчи, почувствала невъзвратимата загуба. Вече съжали за сделката, но беше късно. Чувстваше се… сякаш бе застанала посред реката, а пясъкът под нея се отнасяше, завличаше я. Всичко, което беше нейно, цялата ѝ красота, изтичаше и се вливаше в силара.
Пищната ѝ коса се сгърчи като гнездо червеи.
Йоме закрещя от болка и ужас — и още се отля от нея. За миг сякаш видя самата себе си, и намрази онова, което видя. За пръв път в живота си разбра, че е нищо, че винаги е била едно нищо, само един знак. Изпита страх да извика, да не би да оскърби другите с окаяния си глас.
„Това е лъжа. Не съм толкова грозна — изкрещя тя към душата на Радж Атън. — Красотата ми можеш да имаш, но не и душата ми.“
И тогава се отдръпна от пропастта, и се почувства само… сама. Съвсем сама, и в неизречима болка.
Незнайно как, беше извършила рядък подвиг: не бе припаднала от жестокостта на силара. Макар да си представяше, че цялото ѝ тяло ще бъде погълнато от пламъците.
Задължения
Студената черна речна вода се завихряше около бедрата на Габорн като мъртвешка ръка, мъчеща се да го довлече надолу по течението. Роуан, превила се на две на брега в тъмното, точно пред него, стенеше от болка.
— Какво ти е? — прошепна Габорн.
— Кралицата… мъртва е — отвърна му шепнешком Роуан.
И той разбра. След толкова години изгубено чувство, след толкова години на вцепенение сега целият свят от усещания се бе изсипал върху Роуан — студът на водата и нощта, болката на отеклите ѝ стъпала, умората след тежкия ден и безброй други по-малки рани по тялото ѝ.
След като сетивата им се върнеха, тези, които отдаваха дара на допира, започваха да чувстват целия свят отново, като за първи път. Шокът от това можеше да е огромен, дори смъртоносен, тъй като сетивата се връщаха двайсет пъти по-силни от преди. Габорн се притесни за младата жена, разтревожи се, че може би няма да може да продължи. Водата беше режещо студена. Явно не можеше да се надява да я преведе през нея.
Още по-лошото беше, че след като кралицата бе мъртва, Габорн се боеше да не би Радж Атън да избие и другите членове на кралското семейство — крал Силвареста и Йоме.
Задължения. Твърде много задължения беше поел. Чувстваше се смазан. Беше поел отговорност за Роуан, а не смееше да я поведе, не смееше да се опита да я преведе през реката. Освен това беше обещал да се върне при Йоме и да я спаси.
Прииска му се да коленичи във водата, за да охлади раната в ребрата си. Лекият ветрец отгоре разлюля клоните на елшака и брезите. Тук, сред дълбоките сенки, Габорн успя да види водата надолу по течението, отразила оранжевата светлина от пожара горе.
Градината на Бинесман бе в пламъци. По отсрещния бряг на реката върколаците ръмжаха, подскачаха като сенки сред още по-големия мрак и се мъчеха да видят Габорн. Но тук, под дърветата, той беше добре прикрит, стига да не се движеше. Главанаците търсеха по плитчините по-надолу. Той допускаше, че сам би могъл да преплува и да ги подмине, да избяга от замъка Силвареста и да отнесе на баща си вестта за падането му. Беше бърз плувец. Въпреки че водата беше плитка, смяташе, че ще се справи. Но не можеше да се надява на успех с Роуан.
Габорн просто не можеше да остави замъка Силвареста.
„Заклех се на Йоме — помисли той. — Дадох клетва. Тя е под моя закрила, както като Владетел на руни, така и вече като част от клетвата ми към земята.“ Две клетви, които не беше никак лесно да наруши.
Само преди ден, на пазара в Банисфер, Мирима му беше казала, че не поема лесно задължения. Беше истина. Не смееше да ги поема.
— Какво е един Владетел на руни — учила го беше майка му като дете, — освен човек, който спазва една клетва? Твоите васали те даряват с дарби, а ти в замяна им даваш закрила. Те ти дават ум, ти ги водиш с мъдрост. Дават ти мускул, ти се сражаваш като хала. Отдават ти своята жизненост — ти се трудиш неуморно за тях. Живееш за тях. И ако ги обичаш както се полага — умираш за тях. Никой васал няма да се лиши от дарба за един Владетел на руни, който живее само за себе си.
Това бяха думите, на които кралица Ордън беше учила своя син. Самата тя беше силна жена, учила Габорн, че зад суровата външност на баща му живее човек, отдаден на твърди принципи. Вярно беше, че в предните години крал Ордън беше изкупувал дарове от бедняци, и макар някои да смятаха това поведение за неморално, за начин човек да се възползва от човешката нищета, крал Ордън го разбираше другояче. Беше твърдял: „Някои хора обичат парите повече от близките си. Защо човек да не превърне слабостта на такива хора в своя сила?“
Наистина, защо не? Аргументът беше добър, изричан от човек, който се стремеше единствено да донесе добруване на своето кралство. Все пак през последните три години баща му се беше отказал от тази практика, престанал беше да взима дарове от бедните. Беше казал на Габорн: „Не бях прав. Пак бих купил дарове, стига да мога разумно да преценя мотивите на другите.“ Но несретниците, които се стремяха да продадат дарбите си, често имаха много причини за това: дори най-големите окаяници между тях хранеха някаква благородна обич към семейство и близки и поради това можеха да си въобразят, че продавайки своя дар, извършват акт на саможертва. Но сред тях се срещаха и отчайващо бедни, хора, които не виждаха никакъв друг начин да се отърват от беднотията, освен като се продадат.
— Купете ми слуха — примолил се беше веднъж един селяк на бащата на Габорн след големите наводнения преди четири години. — За какво са ми ушите, щом слушам с тях само плача на гладните си деца?