От дупката се измъкна втори торбалан, понесъл малка сгъната дрипа. Бяха крали брашно от воденицата, сигурно не повече от няколко шепи. Все пак опасна работа за торбаланци. Много от тях загиваха и за по-малко.
Преди да застане на открито и да изплаши съществата, Габорн погледна надолу по течението за следи от преследвачи.
Покрай водата, под дърветата, се движеха шест сенки. Мъже с мечове и лъкове. Единият беше с плетена ризница. Значи съгледвачите на Радж Атън отново бяха намерили дирите му.
Габорн се прилепи плътно до стръмния насип, скрит във високата трева, и загледа войниците. Бяха намерили мъртвия си другар и бяха проследили миризмата му покрай реката.
Гледаха надолу по течението. Разбира се, очакваха да е тръгнал надолу и да преплува покрай великаните, за да се добере до сравнително безопасния Дънуд. Това изглеждаше единственото смислено нещо, което можеше да направи. След като беше избягал от замъка, не можеха да допуснат, че ще му хрумне отново да се промъкне вътре.
Ако почнеха да го търсят в леса на Дънуд, щяха да намерят миризмата му в изобилие — нали тази сутрин беше яздил през гората.
Но онзи в плетената ризница се взираше примижал към воденицата. Габорн им се падаше срещу вятъра. Не мислеше, че мъжът ще го надуши. Може би просто беше предпазлив.
А може би беше видял торбалана над Габорн, зърнал беше движението му. Съществото беше тъмнокафяво и стоеше пред един сив камък. Габорн зачака съществото да се раздвижи, за да го види съгледвачът долу по-ясно.
През годините, които бе изкарал в Къщата на Разбирането, не си беше правил труда да учи в Стаята на езиците. Освен роуфхейвънски можеше да говори само завален индопалски. Когато се сдобиеше с още няколко дара на ума, за да може да схваща по-бързо такива неща, смяташе да се захване и с езици.
Но понякога в зимните нощи често беше отсядал в някоя кръчма на чаша ейл с не особено прилични приятели. Един от тях, дребен уличен крадец, беше обучил два торбалана да събират монети, които им разменяше срещу храна. Торбаланците можеха да намерят монети къде ли не — изтървани на улицата, откраднати от някой дюкян или взети от очите на мъртъвците в гробниците.
Този приятел му беше казал няколко торбалански думи — много груб език, съставен от пронизителни подсвирквания и ръмжене. Габорн притежаваше достатъчно дарове на Гласа, за да може да ги възпроизведе.
Сега подсвирна.
— Храна. Храна. Аз давам.
Торбаланът горе над него се обърна сепнато.
— Какво? Какво? — изръмжа пазачът торбалан. — Чувам те.
„Чувам те“ често означаваше покана към говорещия да повтори. Обикновено торбаланците намираха съществата от своя вид по призивните им подсвирквания.
— Храна. Аз давам — с приятелски тон изсвири Габорн. Това беше общо взето целият торбалански речник, който владееше.
Откъм горите над воденицата се чуха десетина изсвирвания: „Чувам те. Чувам те“, последвани от фрази, които Габорн не разбираше. Тези торбаланци можеше и да говорят друг диалект, защото много от врясъците и изръмжаванията им бяха непознати. Стори му се, че чу думата „Ела!“, повторена няколко пъти.
После изведнъж половин дузина торбаланци затичаха по каменната настилка около воденицата, излезли от дърветата. Горе се бяха крили повече торбаланци, отколкото Габорн беше предполагал.
Вдигнаха малките си муцуни във въздуха, приближиха към Габорн предпазливо и заръмжаха:
— Какво? Храна?
Габорн се озърна към реката, зачуден каква ли ще е реакцията на съгледвача. Мъжът в плетената ризница вече можеше да ги види ясно — десетина твари, мотаещи се около воденицата. Разумът диктуваше, че ако Габорн е наблизо, торбаланците щяха да са се пръснали.
След миг колебание съгледвачът в ризницата махна с широкия си меч към двата бряга и извика нещо на хората си. Какво точно им заповяда, Габорн не можа да чуе заради грохота на воденичното колело зад гърба му. Но шестимата ловци бързо се запътиха назад по хълма и завиха на юг. Щяха да претърсват из горите, по течението.
Когато Габорн се увери, че са се махнали и че ничии любопитни очи не се взират към него, понесе Роуан по хълма.
Предложения
Шемоаз Солет беше замаяна. Гледката как най-добрата ѝ приятелка, Йоме, губи обаянието си я ужаси до дъното на душата ѝ.
Когато Радж Атън приключи с принцесата, се обърна и се вгледа в очите на Шемоаз. Ноздрите му бяха настръхнали, докато я преценяваше.
— Ти си едно красиво младо същество — прошепна той. — Служи ми.
Шемоаз не можа да скрие отвращението, което изпита от тези думи. Йоме още лежеше на пода, почти в безсъзнание. Бащата на Шемоаз все още лежеше във фургона долу, в цитаделата на Посветителите.
Не каза нищо. Радж Атън се усмихна вяло.
Не можеше да вземе дар от жена, която го мразеше толкова силно, а Гласът му не можеше да я склони. Но можеше да вземе други неща. Погледът му бавно се спусна към бедрата ѝ, сякаш тя стоеше гола пред него.
— Тази засега я оставете в цитаделата на Посветителите. Да се грижи за краля и принцесата.
Тръпки на ужас полазиха по тялото ѝ, но Шемоаз си позволи да се надява, че поне докато е в цитаделата, Радж Атън ще забрави за нея.
Един от телохранителите я хвана за лакътя, задърпа я по тесните стъпала извън Голямата зала, после я преведе по улицата до цитаделата на Посветителите, тикна я през портикула и каза няколко думи на индопалски на току-що застаналите на смяна стражи. Стражите се захилиха и закимаха разбиращо.
Шемоаз изтича при баща си — бяха го довлекли в Залата на Посветителите и сега лежеше на един чист нар.
Гледката беше болезнена, защото тази рана беше стара и беше гноясвала прекалено дълго.
Бащата на Шемоаз, Иърмън Вотания Солет, беше свободен рицар, положил клетва да съкруши Вълчия господар Радж Атън. Клетва, която бе положил не на шега преди седем години, когато се отрече от службата си на Силвареста, за да препусне през зелените пролетни поля към далечното кралство на Ейвън.
Клетва, която му беше струвала всичко. Шемоаз помнеше колко висок беше, седнал на седлото, и колко горда с него беше тя. Беше велик воин и в очите на деветгодишното момиче изглеждаше непобедим.
Сега облеклото му вонеше на изгнила слама и вкиснала пот. Мускулите му се бяха стегнали безполезно, брадичката се беше забила в гърдите. Тя взе парцал и вода и започна да го почиства. Той заплака от болка, докато чистеше глезена му. Тя го огледа и видя, че цялото му тяло е покрито с ужасни белези. Кожата около глезените му беше зачервена и с оскубани косми.
През тези шест години Радж Атън беше държал баща ѝ окован във вериги. Подобно отношение към Посветители беше нещо нечувано. След толкова години подложен на това изтезание беше цяло чудо, че още е жив. Тук, в Севера, Посветителите ги почистваха, подсушаваха, преобличаха, зачитаха ги и се грижеха за тях с обич. Мълвата твърдеше, че Радж Атън започнал да взима роби, за да подхранва потребността си за Посветители.
Докато Шемоаз чакаше готвачите да донесат бульона от кухнята, само държеше главата на баща си и не спираше да го целува. Той я гледаше с празни очи, неспособен да мигне.
Откъм кралската цитадела се чу вик. Някой отдаваше дарбата си. За да отвлече ума си от това, тя започна да шепне:
— О, татко, колко се радвам, че си тук. Толкова дълго чаках това.
Очите му се присвиха в тъжна усмивка и той въздъхна тежко.
Не знаеше как да му каже, че носи дете в утробата си. Искаше ѝ се да го направи щастлив, да повярва, че всичко в живота ѝ върви добре. Но не искаше да му признае как е унизила честта на принцесата. Надяваше се, че баща ѝ никога няма да разбере истината, че големите илюзии може да му дадат малко покой.
— Татко, аз вече съм омъжена — зашепна тя. — За сержант Дрейс, от дворцовата гвардия. Той беше едва момче, когато ти тръгна. Помниш ли го?
Баща ѝ изви глава настрани — почти в конвулсия.