— Той е добър човек, много мил. Кралят му дари земи тук, близо до града. — Шемоаз си помисли дали не прекалява. Сержантите рядко получаваха земи. — Живеем там с майка му и сестрите му. Ще си имаме дете. Сега то расте в мен.
Истината не можеше да каже, не можеше да каже как бащата е загинал от ръцете на Радж Атън, да му каже как е отишла да призове духа му на мястото, където беше правила любов с него толкова нощи, носейки позор на семейството си и на своята принцеса. Не смееше да му каже как духът на Дрейс бе дошъл при нея същата вечер, една студена сянка, която сега обитаваше в нея.
И все пак същата нощ, когато за първи път усети пърхането на бебето в себе си, това ѝ се беше сторило чудо.
Шемоаз взе ръката на баща си, стегнала се неизменно в юмрук, и полека оправи пръстите му, разтвори ги, след толкова години стиснати безполезно. Баща ѝ стисна ръката ѝ в знак на обич и благодарност, но я стисна твърде силно. С даровете на сила хватката му беше като менгеме.
Отначало Шемоаз се постара да не ѝ обърне внимание. Но стискането ставаше все по-силно и тя прошепна:
— Татко, не толкова силно…
Ръката му се стегна от страх и той понечи да я пусне. Но отдалите дара на гъвкавостта не можеха да се отпускат, не можеха лесно да изпъват мускулите си. Той стегна ръката ѝ още по-болезнено, толкова, че Шемоаз прехапа устна.
— Моля те — проплака тя; чудеше се дали баща ѝ не е разбрал някак, че го е излъгала, дали не се опитва да я накаже.
Иърмън Солет направи извинителна гримаса и се помъчи с всички сили да отпусне, да изпъне мускулите си, да я освободи. В първия миг успя само да я стисне по-здраво; после Шемоаз усети, че хватката му отслабва.
Готвачите все още не бяха донесли редкия бульон за онези, които бяха отдали даровете си на метаболизъм и гъвкавост. Бащата на Шемоаз нямаше да може да хапне нищо по-твърдо. Гладките мускули на стомаха му нямаше да работят както трябва.
— Татко! — изплака Шемоаз. — Толкова дълго чаках! Толкова дълго исках да се върнеш… Иска ми се да можеш да говориш, иска ми се да можеш да разкажеш какво се е случило.
Иърмън Вотания Солет беше пленен при Ейвън, при зимния крайморски дворец на Радж Атън. Беше се изкатерил по бялата кула, където вятърът развяваше прозирни завеси с цвета на лавандула, и се озова в стая, пълна с жасмин и благовонни свещи, където по възглавници спяха много тъмнокоси жени, голи и само с тънки воали, покриващи плътта им. Харемът на Радж Атън.
Върху маса от сандалово дърво лежеше месингова тръба с осем излизащи от нея криви като пипала на октопод разклонения с устия. Топчетата тъмнозелен опиум в купата на тръбата бяха изгорели на пепел. В първия миг той си позволи да постои на място, възхитен от лежащите красавици.
В златни мангали около ложетата тлееше жарава, изпълваща стаята с приятна топлина. Сладкият аромат на мускус от жените щеше да придава на тази стая аромата на рай, ако не беше горчивият мирис на опиума.
От съседната стая се чу несдържан, писклив женски смях, звуци от весела любовна игра. Изведнъж го обзе надеждата, че може би ще хване Радж Атън, докато Владетелят на руни е гол и вниманието му е отвлечено.
Но докато тихо изваждаше от ножницата дългия си меч, една от жените се пробуди, видя го, скрит зад прозирните пердета и изпищя.
Писъкът събуди някакъв евнух, който изскочи от една ниша и удари Иърмън с кривака си.
Евнухът се казваше Салим ал Дауб, едър мъж, със закръглено като на жена тяло, женствен глас, обичаен за евнусите, и мекокафяви очи на сърна.
За награда, че е пленил убиец, Радж Атън удостои Салим с щедър подарък. Предложи на Салим дара на гъвкавостта от самия Иърмън.
Иърмън си помисли, че по-скоро ще умре, отколкото да отдаде дар на един телохранител на Радж Атън, но таеше две надежди. Първата му голяма надежда беше, че някой ден ще се върне в Хиърдън и отново ще види дъщеря си.
Сега се взираше в нея, виждаше колко красива е пораснала, също като майка си, и не можеше да направи нищо, освен да поплаче, разбрал, че най-голямата му надежда се е сбъднала.
Шемоаз гледаше как очите на баща ѝ се изпълват със сълзи. Той вдиша болезнено, мъчейки се от миг на миг да остане жив, неспособен да се отпусне достатъчно, за да се изпълнят дробовете му. И тя се зачуди как е успял да оцелее така шест дълги години.
— Добре ли си? — попита тя. — Какво мога да направя за теб?
Дълго време той се мъчеше да изговори думите си:
— Убий… ни.
Трета книга
Ден двадесет и първи в Месеца на жътвата,
Ден на измама
Прагматичният крал Ордън
На тридесет мили южно от замък Силвареста, над лесовете на Дънуд, на четиристотин стъпки височина се извисяваше една скала, наричана Тор Холик. От нея се виждаше надалече.
Някога, много отдавна, тук се беше издигала крепост, но едва няколко камъка бяха останали един върху друг. Повечето ги бяха отнесли за градеж на стените на селските домове.
Крал Менделас Дрейкън Ордън седеше неудобно на една счупена, покрита с лишеи каменна колона и се взираше далече над ниските хълмове и върховете на дърветата, развълнувани от нощния вятър. Мантията му от зелен брокат пърхаше под напора на лекия ветрец. Чаша силно подсладен чай топлеше ръцете му. В небето над него кръжеше двойка гнездящи тук грааци с широко разперени кожени криле; тихо зовяха в мрака и подобните им на прилеп силуети изглеждаха огромни под светлината на звездите.
Крал Ордън не им обръщаше внимание, насочил беше и поглед, и мисъл другаде. На един далечен хълм гореше пожар. Замъкът Силвареста в пламъци?
Самата мисъл за това бе твърде мъчителна. Беше нещо повече от болка на сърцето, беше болка и на ума, и на душата. От толкова години се беше научил да обича с цялата си душа това владение и неговия крал. Може би го обичаше прекалено силно. Сега пътуваше към голяма опасност.
Според съгледвачите на Ордън Радж Атън беше стигнал дотам по обяд. Вълчия господар можеше да е приложил бърз щурм и след това да е опожарил замъка.
Ордън гледаше огненото зарево и се боеше от най-лошото.
Две хиляди бойци лагеруваха в горите под мястото, където седеше. Хората му се бяха изтощили след дългодневната езда с невероятна скорост. Боренсон беше стигнал в бесен галоп при краля, след като бе оставил Габорн. Бягството се бе оказало трудно — беше оставил по пътя си четирима мъртви убийци.
Крал Ордън усети как сърцето му заби силно при мисълта за сина му — там, в горящия замък. Искаше му се да изпрати шпионин и да разбере къде е Габорн, как е. Искаше му се да щурмува замъка и да спаси сина си. Безплодни мисли. Щеше да стане и да закрачи неспокойно, стига скалистият пост да предлагаше повече място.
Не, нищо не можеше да направи, освен да се ядоса на Габорн. Такова и твърдоглаво, и самонадеяно момче. И толкова безнадеждно глупаво. Дали наистина беше повярвало, че Радж Атън се стреми да превземе само замъка? Радж Атън със сигурност знаеше, че Ордън идва всяка година в замък Силвареста за лова. А ключът към унищожението на Севера беше в унищожаването на дома Ордън.
Не, тази малка уловка беше нещо повече от капан. Лов на вълк, с гоначи в храстите и ловци с копия някъде отзад. Умно от страна на Радж Атън, че бе почнал с „храстите“, и бе направил замък Силвареста примамка. Ордън вече беше разпратил съгледвачи на юг и на изток, с надеждата да разбере що за копиеносци са преградили отстъплението му към дома. Със сигурност всички пътища бяха завардени. Ако Радж Атън си изиграеше играта добре, можеше да унищожи и дома Ордън, и да вземе Хиърдън. Крал Ордън не очакваше да получи вест от съгледвачите си в следващите един-два дни.
Глупаво дръзко от страна на Габорн да отиде в замък Силвареста. Глупаво, но и сърцато.
Все пак крал Ордън беше стар приятел на Силвареста и знаеше, че ако местата им бяха разменени, ако той се бе оказал първият, чул, че Джас Ларън Силвареста е изпаднал в нужда, щеше да препусне с все сила, за да се сражава редом до стария си другар.