Херцогинята трябваше да изпълни дълга си — да заколи собствените си деца, за да спаси кралството. Ужасна замяна. Крал Ордън можеше само да се надява, че неговият син няма да попадне в лапите на Радж Атън. Помисли си, че ще намери сили да убие сина си, ако се наложи.
Но деянието го ужасяваше.
Крал Ордън обърна писмото и прочете датата. Месец на жътвата, 19. Написано почти преди два дни, на повече от сто мили оттук.
Херцогинята не беше очаквала Радж Атън да стигне до замък Силвареста до утрешния ден. Ето защо се канеше да се самоубие призори, преди да е пристигнала окупационната армия.
Жалко, че не се беше убила още тази сутрин. Саможертвата ѝ щеше донякъде да помогне на лорд Силвареста.
Ордън надраска набързо писма до херцог Гроувърман и до графа на Дрийс — лордовете с най-близки до Лонгмът замъци — с молба незабавно да изпратят помощ и в същото време да потърсят помощ от съседите си. Въпреки че херцогинята вече бе поискала помощ от тези владетели, той се боеше, че вестоносците ѝ са претърпели същата съдба като онзи, когото бяха намерили край пътя. За да е сигурен, че Дрийс и Гроувърман ще отидат, им заяви открито, че Радж Атън е оставил в Лонгмът несметно съкровище.
— Боренсон? — извика крал Ордън, след като привърши.
Капитанът седеше на скалите над него, само на няколко стъпки под сплетените клони на гнездото на грааците.
— Какво има, милорд? — попита той, докато се смъкваше към Менделас.
— Имам работа за теб. Опасна работа.
— Добре! — бодро отвърна Боренсон и се спусна до краля. Беше с цяла глава по-висок от него, рижата му коса се вееше под шлема по раменете. Не беше много редно васали да са толкова едри. Загледа краля с очакване.
— Аз повеждам петстотин души на юг, още сега. Други хиляда тръгват призори. Искам веднага да вземеш със себе си петстотин души. Съгледвачите ми казват, че в горите при замък Силвареста има няколко хиляди върколаци. Ако яздите здраво, можете да ги срещнете призори извън замъка и да оставиш хората си да се поупражняват в стрелба.
— Силите си ги дръж в горите — продължи кралят. — Вълчия господар няма да посмее да прати подкрепления, ако не може да предположи броя ви. Ако ви нападне, оттегляте се към Лонгмът. По обед хората ти бездруго ще се оттеглят за Лонгмът. Сега останалото. Изглежда, че херцогинята на Лонгмът си има много грижи. Радж Атън е завзел замъка ѝ, откраднал е дарове от стотици нейни хора. Призори тя се кани да се самоубие, заедно с всички, които са станали Посветители на Радж Атън. И изглежда е пленила голямо съкровище. Тъй че аз трябва да отида и да го прибера. Искам вие да държите Вълчия господар по-далече от тила ми.
Крал Ордън помисли за следващия си ход. Познаваше добре тези гори, много пъти беше ловувал в Дънуд през последните двадесет години. Трябваше да използва знанията си.
— Ще разруша моста при Хейуорт, от него бездруго няма полза. А ти ще отпратиш хората си към Глиганския брод — до тясната клисура под него. Там ще чакат в засада. Когато войската на Радж Атън влезе в нея, хората ти ще нападнат — бутат им канари отгоре, стрелят, подпалват източния край на клисурата. Но меч да не вадят, освен ако не се наложи. След това бойците ти се спускат към Лонгмът. Разбра ли? Единствената ти цел е да пускат кръв на Вълчия господар, да му причиняват щети, да го дразнят по края на отбраната му, да го бавят по пътя.
Боренсон се усмихваше все по-широко, вече се беше ухилил почти като луд. На практика задачата беше самоубийствена. Този човек за смъртта ли жадуваше, или просто го възбуждаше гибелното предизвикателство?
— За съжаление, ти може би няма да си с бойците си.
— Няма ли? — Усмивката на Боренсон посърна.
— Не. За теб съм намислил нещо по-безразсъдно. Утре по обед, докато бойците ти се оттеглят към мястото за засада, искам ти — лично — само ти — да препуснеш до замък Силвареста и да предадеш послание на Радж Атън.
Боренсон пак започна да се хили, но това не беше същото налудничаво и безразсъдно хилене като преди малко. По челото му избиха капки пот.
— Бъди груб, изиграй Радж Атън по най-добрия начин. Кажи му, че съм завзел Лонгмът. Злорадствай. Като доказателство му кажи, че съм избил Посветителите му там призори…
Боренсон преглътна.
— Накарай го да повярва, че съм взел четиридесет хиляди силара и че съм ги вкарал в употреба. Кажи му, че ще му върна… пет хиляди от тях. Кажи му, че той знае цената.
— А тя е? — запита Боренсон.
— Не я споменавай — отговори Ордън. — Ако той държи сина ми, ще предложи сина ми. Ако не държи сина ми, ще помисли, че говориш за семейството на крал Силвареста и ще ти предложи краля. Какъвто и заложник да ти предложи, провери състоянието на заложника преди да си тръгнеш. Разбери дали Радж Атън е принудил Габорн — или крал Силвареста — да му даде дар. Подозирам, че той ще използва кралската фамилия като вектори за големи дарове. Така за петнайсет часа би могъл с лекота да събере стотици дарове. Ако се окаже така, знаеш какво да направиш.
— Извинете? — попита Боренсон.
— Добре ме чу. Знаеш какво да направиш.
Боренсон се изсмя, но смехът му беше по-скоро като хрип и усмивката вече я нямаше на лицето му, нямаше го и радостния блясък в очите му. Лицето му беше станало вкочанено и безстрастно, а в гласа му се долавяше неверие.
— Искате да убия крал Силвареста или сина ви?
Над главите им един от грааците изпищя и се понесе ниско. Имаше време в живота на Ордън, когато беше достатъчно малък, за да язди на някое от тези огромни влечуги. Когато тежеше само петдесет фунта, на шест години, баща му беше позволявал да предприема дълги пътешествия на гърбовете на опитомени грааци заедно с други небесни ездачи над планините до далечното кралство Дзерлас в Инкара. Само момчета с дарове на сила, ум и жизненост можеха да се отправят на такива пътешествия.
Но когато синът на крал Ордън, Габорн, на свой ред стана небесен ездач, Менделас изобщо не го пусна да замине на далечно пътешествие. Винаги беше полагал големи усилия да опази сина си. Защото много го обичаше. Беше се надявал, че момъкът ще има време да отрасте, да добие малко зрялост — рядък лукс за Владетелите на руни, които често се принуждаваха да взимат дарове на метаболизъм и да остаряват много преди да им е дошло времето. Имаше неща, на които крал Ордън все още трябваше да учи сина си — изкуствата на дипломацията, на стратегията и интригата, които не можеше да бъдат научени в Къщата на Разбирането.
Нещо повече, бащата на самия Ордън беше пленен, когато той бе още момче и го бяха принудили да даде дарове на един Вълчи господар в Южните пустини. Приятелите на баща му го бяха отървали от тази съдба — с меча.
Боренсон едва ли някога щеше да може да разбере колко го наранява тази заповед. Крал Ордън бе решил хората му никога да не разберат, че голямото сърце на Габорн може би му беше донесло смъртната присъда.
Крал Ордън потупа съчувствено едрия воин по рамото. Боренсон трепереше. Трудно щеше да му е от заклет защитник на Габорн да се превърне в неговия убиец.
— Чу ме. Когато Радж Атън получи посланието ти, ще се втурне към Лонгмът, за да ме срещне в битка. До призори ще има стотици Посветители в замъка Силвареста — Посветители, които няма да може толкова бързо да превози на юг. Посветители, които няма да може да охранява добре. Искам от теб, след като Радж Атън тръгне, да влезеш в цитаделата на Посветителите на Силвареста и да избиеш всички останали там.
Усмивката на воина посърна съвсем.
— Разбираш, че това трябва да се направи. Моят живот, твоят живот, животът на всички в Мистария — на всички, които познаваш и обичаш — може да зависи от това. Не можем да проявим слабост. Не можем да проявим милост.