Крал Ордън извади малък флакон от слонова кост. В него се държаха уловени мъгли от полята на Мистария. Водните магьосници на Ордън го бяха уверили, че флаконът съдържа достатъчно мъгла, за да прикрие цяла армия, ако се наложи. На армията на Боренсон можеше да потрябва такава мъгла. Той връчи флакона на Боренсон и помисли дали не трябва да му даде и златния си щит. В него бе вложено мощно предпазно заклинание. Ордън го беше взел за дар на Силвареста по случай годежа. Но прецени, че щитът може би ще потрябва повече на него.
Ордън се зачуди. Не искаше да убива Силвареста. Но ако Силвареста се беше преклонил пред Радж Атън, това ставаше негов дълг. Кралете на Роуфхейвън трябваше да разберат, че никой не може да отдава дарове на Вълчия господар. Никому не беше позволено да направи това и да остане жив. Нито дори на най-добрия приятел на Ордън.
— Ще направим каквото трябва, дори с нашите приятели или близки — каза крал Ордън, колкото на Боренсон, толкова и на себе си — ако те служат на врага. Това е наш дълг. Това е война.
Чародей в окови
Малко преди разсъмване дрънченето на многобройни вериги предизвести идването на Бинесман в кралската зала за аудиенции; после стражите довлякоха билкаря пред Радж Атън. Йоме гледаше.
Потръпваше скрита в един тъмен ъгъл, уплашена да не би Бинесман да я забележи някак, и като я забележи — да изпита омраза към самото ѝ съществувание. През последните няколко часа имаше достатъчно време да огледа руната на сила, дамгосана върху гръдта ѝ. Беше нещо сложно и ужасно, нещо, което се мъчеше да извлече от нея много повече от красотата ѝ. Мъчеше се да изсмуче гордостта ѝ, надеждата ѝ. Въпреки че се бореше с влиянието на руната, въпреки че отричаше тази благодат на Радж Атън, все пак се чувстваше нещо по-долно от човешко същество. Като заврян в ъгъла парцал, смачкан и гледащ.
Според легендата някога, много отдавна, облекчителят Федрош сътворил руна на волята, символ, който изцежда от своите жертви силата на съпротивата. Ако Радж Атън имаше такъв магически символ, вграден в руната, дамгосала Йоме, тя нямаше да може да го превъзмогне.
Сега се чувстваше благодарна, че Федрош бе унищожил тази руна на сила, както и тайната на направата ѝ, преди да избяга в Инкара.
Доведоха Бинесман в залата; железата по него дрънчаха. Беше окован със здрави окови от врата до краката, от едната ръка — до другата. Двама стражи просто го довлякоха по дървения под и го хвърлиха в нозете на Радж Атън.
Зад билкаря пристъпваха четирима от огнетъкачите на Вълчия господар, и четиримата — обезкосмени, и четиримата — тъмнокожи. Трима младолики мъже и една жена, всички с онази странна, танцуваща светлина в очите, каквато имат само огнетъкачите. Мъжете си бяха наметнали халати от жълта коприна, а жената беше с пурпурна мантия.
Когато жената в челото се приближи, Йоме усети топлината ѝ — сух зной, сякаш плътта ѝ беше затоплен камък, поставян в леглото в студена нощ.
Йоме почувства силите ѝ и другояче… с нея идваше огнена похот, смесена с любопитна интелектуална възбуда. Това сладострастие нямаше нищо общо с чувствеността, която Йоме бе изпитвала в присъствието на Бинесман с неговите земни магии — желание да носиш дете в утробата си и да усетиш как устничките му смучат гръдта ти. Не, огнетъкачката носеше в себе си всепоглъщаща потребност да насилва, да взима, една ненасочена към нищо определено, но неизменна ярост, всичко това — под контрола на остър интелект.
Горкият Бинесман приличаше на мръсен окаяник. Покрит беше от главата до петите с мазна пепел; но небесносините му очи не показваха никакъв страх.
„Би трябвало да се страхуваш“ — помисли Йоме. Би трябвало. Никой не би могъл да понесе Радж Атън — светлината в лицето му, силата на гласа му. През изминалите няколко часа беше видяла неща, които не би могла да си представи: двеста души от гвардията на баща ѝ бяха отдали дарове. За повечето не беше нужно много убеждаване. Само един поглед към лицето на Радж Атън, една окуражителна дума — и се предаваха.
Някои все пак помислиха за съпротива. Капитан Дероу, от дворцовата гвардия, пожела да се въздържи от полагане на клетва към Радж Атън, като заяви, че е обвързан с клетва да служи на дома Силвареста. Поради това помоли да му се разреши да служи като страж в цитаделата на Посветителите и изтъкна, че други велики домове могат да пратят убийци, за да ликвидират Силвареста. Радж Атън се съгласи, но само при условие, че Дероу му даде по-малък дар, дара на слуха.
Към друг, който не помоли за благодеяние, се отнесоха по-сурово. Капитан Олт отказа изцяло на Радж Атън, прокле го и пожела смъртта му.
Радж Атън понесе клетвите му с търпелива усмивка, но след това жената в пурпурната мантия бе хванала нежно ръката на капитана. Очите ѝ грейнаха от смях, когато капитанът лумна, обгърнат в пламъци от главата до петите, и закрещя и се загърчи, докато огънят изгаряше плътта му и топеше бронята. Залата отекна от писъците му. В залата още миришеше на овъглена плът и косми, макар отдавна да бяха извлекли почернелия труп на Олт на стълбите при входа на кралската цитадела.
Затова сега хората на замък Силвареста идваха с покорство пред своя нов господар и му отдаваха почит. Радж Атън им говореше с кротост, лицето му светеше като слънцето, гласът му звучеше невъзмутим като морето.
През цялата тази дълга нощ войниците на Радж Атън водеха в цитаделата най-богатите местни търговци, за да се искат от тях и злато, и дарове. Хората му даваха каквото поиска, готови бяха да му дадат всичко, което имаха.
Така Радж Атън научи името на младежа, който беше убил негови великани, негови съгледвачи и няколко кучета, докато бързаше да предупреди крал Силвареста за предстоящото нашествие. Следотърсачите продължаваха да преравят Дънуд в търсене на младия принц Ордън.
Крал Силвареста седеше на пода в нозете на Радж Атън. Вратът му беше завързан за крака на трона и крал Силвареста с наивността на котенце продължаваше да дърпа въжето и да се опитва да го скъса със зъби. Идеята да се отвърже просто не му хрумваше. Йоме гледаше баща си в нозете на узурпатора и дори за нея Радж Атън изглеждаше величав. Обаянието му дотолкова ѝ въздействаше, че ѝ се струваше някак уместно баща ѝ да е там. Други крале държаха като любимци в нозете си кучета или големи котки. Но Радж Атън бе нещо повече от обикновен владетел. Той заслужаваше да има крале в нозете си.
До Радж Атън стояха личният му телохранител, двама съветници и петият огнетъкач, жена, чието присъствие караше Йоме да трепери, защото чувстваше неописуемата ѝ мощ. Носеше нощносин халат, привързан хлабаво върху голото ѝ тяло. Сега стоеше пред един сребърен мангал, като огромно блюдо върху пиедестал, върху който беше поставила клони и чворове от огнено дърво. Зелената роза на пламъка се издигаше на три-четири стъпки.
Веднъж същата нощ жената беше вдигнала поглед от мангала, с блеснали от неописуема радост очи, и каза на Радж Атън:
— Добра вест, о, сияйни, твоите убийци са посекли крал Гарет Аруули Интернукски. Неговата светлина вече не сияе на земята.
Като чу това, Йоме изпита благоговеен трепет. Значи Радж Атън не нападаше само един крал на Севера. Зачуди се за дълбочината на замисъла му. „Може би всички ние сме глупци в сравнение с него — помисли тя, — невежи като баща ми, вързан в нозете на Радж Атън.“
Сега Радж Атън се взря в Бинесман под светлината, мятана от мангала на пиромантката, и почеса замислено брадата си.
— Кой си ти? — запита Радж Атън магьосника.
Бинесман вдигна очи.
— Казвам се Бинесман.
— А, Бинесман. Познавам добре работата ти. Чел съм наръчника ти. — Радж Атън му се усмихна, цял търпение, и се обърна към пиромантката. — Водите го в окови? Не бих искал да е така. Изглежда безвреден.
Огнетъкачката до Вълчия господар се вгледа в Бинесман като в транс, със замъглени очи, зареяли се през него, сякаш се мъчеше да овладее желанието си да го убие.
— Съвсем безвреден, ваше величество — отвърна със силен глас Бинесман. Макар все още да се беше превил на четири крака, гледаше Вълчия господар небрежно.