— Какво? — попита Радж Атън, въпреки че не беше възможно да не е чул стареца.
— Не служа на никой човек. Но, ваша милост, наистина иде един крал, крал, когото Земята одобрява. Преди четиринадесет дни той стъпи в Хиърдън. Знам го, защото чух камъните да шепнат в нощта, докато спах сред полята. Един глас ме призова, ясен като песента на чучулига: „Иде новият Крал на Земята. Той е тук.“
— Убийте го! — започнаха да крещят всички огнетъкачи при това разкритие. — Той служи на вашия враг.
Радж Атън се постара да укроти крясъците им като вдигна ръка, и попита:
— Кой е този Земен крал?
Очите му горяха. Огнетъкачите продължаваха да викат, да искат смъртта на Бинесман и Йоме се побоя, че Радж Атън ще се съгласи. Светлината в очите им се усили, а жената при мангала вдигна юмрука си и той лумна в пламъци. За миг желанието на Радж Атън сякаш нямаше да има значение. Огнетъкачите щяха да убият Бинесман.
В отчаяно усилие да спаси билкаря Йоме извика:
— Това е Ордън. Крал Ордън прекоси границата преди две седмици!
В този миг веригите, в които беше окован Бинесман, се смъкнаха — и от ръцете, и от краката му, а чародеят отвори юмруците си и хвърли нещо във въздуха…
Венчелистчета от жълт цвят, съсухрени корени и сухи листа, които запърхаха на зелената светлина.
Огнетъкачите изкрещяха от ужас и залитнаха, сякаш изтласкани от тежестта на цветята.
Мангалът примига и загасна. Всъщност всички светилници в залата угаснаха наведнъж, така че единствената светлина се оказа предутринното зарево, засияло през еркерните прозорци.
Йоме гледаше втрещено. Всички огнетъкачи лежаха на пода зашеметени като ударени от мълния, гледаха, но без да виждат, и скимтяха от болка.
Залата се беше изпълнила с чист и силен аромат, сякаш вятър бе донесъл уханието на далечна ливада. Бинесман стоеше насред залата, високо изправен, и гледаше с гняв Радж Атън изпод гъстите си вежди. Белезниците и прангите се въргаляха в краката му, все още здраво заключени. Сякаш краката и ръцете му просто бяха изтекли през тях.
Въпреки че огнетъкачите лежаха замаяни и сгърчени от болка, Йоме не беше почувствала нищо. Само едно цвете я бе погалило по лицето и после падна на пода — нищо повече.
Радж Атън се взираше втренчено в билкаря, малко притеснен, стиснал облегалките на трона.
— Какво направи? — тихо и много спокойно попита той.
— Не мога да допусна твоите огнетъкачи да ме убият — отвърна Бинесман. — Отнех им силите за миг, нищо повече. Сега ще ме извините, ваша милост. Много работа ме чака. Искахте билки за войските си, нали? — Бинесман се обърна да излезе.
— Вярно ли е, че подкрепяш крал Ордън? Ще се биеш ли на негова страна?
Бинесман изгледа Вълчия господар през рамо и поклати възмутено глава.
— Не желая да се бия с вас — промълви той тихо. — Никога не съм отнемал човешки живот. Заспал си ти за силите земни, Радж Атън. Великото дърво на живота се вие над теб и листата му ти шепнат, но ти не чуваш шумоленето им. Ти просто спиш сред корените му и сънуваш завоевания. Насочи мислите си към съхранението. Твоят народ има нужда от теб. Храня голяма надежда за теб, Радж Атън. Бих те нарекъл свой приятел.
Радж Атън изгледа за миг мълчаливо стария чародей, после попита:
— Какво би ми струвало, за да станем приятели с теб?
Бинесман отговори:
— Дай клетва на Земята, че няма да я нараняваш. Закълни се, че ще се стремиш да съхраниш семето човешко в тъмното време, което иде.
— И какво значат тези клетви? — попита Радж Атън.
— Отърви се от огнетъкачите, които искат да погълнат земята. Цени живота — целия живот, и растителен, и животински. Яж от растения, без да ги унищожаваш, лови само животните, от които се нуждаеш. Не похабявай същества, нито животински, нито човешки. Изведи войските си от тази война, която предизвика. По южните ти граници има хали. Борбата ти трябва да е с тях.
Дълго Радж Атън само гледаше Бинесман. От преддверието притича един слуга със запален фенер, така че лицето на Вълчия господар се освети. Изглеждаше замислено.
Йоме долови копнежа в очите на Радж Атън и почти повярва, че той ще положи исканата клетва.
Но докато слугата с фенера се приближаваше, на Йоме ѝ се стори, че решимостта на Радж Атън потръпна като езиците на пламъка.
— Кълна се да защитя човечеството от халите — за негово собствено добро — каза Радж Атън. — Аз… правя само това, което знам, че трябва да…
— Нищо подобно не правиш! — извика Бинесман. — Чуй се! Взел си толкова много дарове на Глас, че когато говориш, убеждаваш сам себе си в безумните си доводи. Ти си заблуден!
Сърцето на Йоме заби лудо, защото изведнъж осъзна, че Бинесман е прав. Радж Атън бе заблуден от собствения си безумен Глас. Никога не ѝ беше хрумвало, че такова нещо може да се случи.
Бинесман продължи:
— И все пак… все още има време да промениш решението си! Малко е, но има! Откажи се от тези безумни представи. Не смей да ограбваш тези хора и да се наричаш добър!
Обърна се и излезе от залата — прегърбен от годините старец от глава до пети. Но излезе без страх, все едно, помисли Йоме, той беше водил разпита, все едно че той беше довлякъл Радж Атън в окови в тази зала.
И изчезна.
Йоме гледаше смаяна. Никой друг през тази нощ не беше дръзнал просто така да си излезе. Побоя се, че узурпаторът ще заповяда да го хвърлят в тъмницата или да го довлекат обратно и да го принуди да му служи.
Но Вълчия господар остана замислен и загледан към тъмния коридор.
Няколко мига по-късно, докато огнетъкачите започнаха да се съвземат, един страж дотича в залата и съобщи, че току-що са забелязали билкаря извън градските порти, да крачи през полята към Дънуд.
— Нашите стрелци можеха да го застрелят — каза стражът, — но не знаехме каква ще е вашата воля. Върколаците са на стан по полята, но никой не го задържа. Да изпратя ли съгледвачи да го върнат?
Радж Атън се намръщи. Времето изглеждаше твърде кратко, за да може човек да излезе през тези коридори и да напусне замъка. Не по-малко странно беше, че никой от високо обучените му войници не бе спрял стареца.
— Той стигна ли до гората? — попита Радж Атън.
— Да, милорд.
— Какво е намислил? — учуди се на глас Радж Атън. Изправи се бързо, свил вежди в размисъл. После добави: — Изпратете отряд ловци да го намерят… ако могат.
Но Йоме знаеше, че е късно. Бинесман се беше добрал до леса, до Дънуд. Древния лес, средоточието на земните сили. Дори най-отличните ловци на Радж Атън не можеха да проследят един Земен пазител през Дънуд.
Поезия
Щом следотърсачите се махнаха, Габорн пое покрай воденицата, понесъл Роуан на ръце. За младеж с три дара на мускул тя не бе голямо бреме и Габорн осъзна, че носенето ѝ сега му предлага още едно предимство: момичето нямаше да остави миризмата си по земята.
Трудно е да се проследи човек, току-що излязъл от река. Телесните му мазнини се отмиват, така че когато стъпва по земята, е по-трудно да бъде подушен.
Торбаланците го видяха, че приближава, заръмжаха страхливо и се пръснаха да се скрият.
— Храна, храна — подсвирна им той, защото тези същества му бяха свършили работа. Колко голяма — никога нямаше да разберат. Габорн носеше малко храна, но когато стигна до воденицата, вдигна дървения лост на предната врата и влезе. Големият сандък над воденичните камъни беше пълен с жито. Габорн го отвори, обърна се и погледна зад себе си. Торбаланците стояха пред прага, с широко ококорени в тъмното очи. Една дребничка сиво-кафява женска нервно търкаше лапи и душеше.
— Храна. Давам — тихо им подсвирна той.
— Чувам те — изписука тя в отговор.
Габорн бавно мина покрай тях, за да не ги изплаши. Торбаланците нервно примигваха. Бояха се да влязат във воденицата, докато ги гледа.
Габорн се заизкачва по пътеката към замъка, под дърветата, и стигна до малкия поток, лъкатушещ през гъстите върби.