Небето на хълма вече беше почервеняло и лъкометецът на крепостната стена изпъкваше ярко на фона му. Гледаше към огъня на горящата градина на Бинесман. Във въздуха бавно се носеха облаци гъста пепел.
Габорн се промъкна през върбите към градската стена, без да го видят. При стената остави Роуан на земята и пръв изпълзя през ледената вода, след което зачака Роуан. Тя също се пъхна под стената, стиснала зъби от болка при допира с ледената вода. Изпълзя, опита се да коленичи, но залитна и падна в несвяст.
Той смъкна мръсното си наметало, уви я с него, вдигна я и тръгна.
Усещането беше странно — да крачи толкова спокойно по тази улица. Градината на Бинесман гореше, пламъците се изстрелваха на осемдесет стъпки височина. Замъкът гъмжеше от викащи и тичащи насам-натам хора, изплашени, че пожарът може да се разпространи.
По улицата, водеща към конюшните, покрай Габорн тичаха хора. Носеха ведра към потока, за да могат да намокрят сламените покриви на къщите си и така да ги предпазят от падащите искри.
Но от всички, които го подминаха, никой не го попита за името, нито защо носи тази изпаднала в безсъзнание жена. „Дали Земята ме пази — зачуди се той, — или тази нощ това е толкова обичайна гледка, че никой не ми обръща внимание?“
Намери складовете за подправки по описанието на Роуан. Постройката беше с доста внушителни размери — нещо като склад, чиято задна част беше прокопана навътре в хълма. Пред широките врати имаше рампа.
Габорн отвори предпазливо. Миризмите на подправки го удариха в носа — сушен чесън и стар лук, магданоз и босилек, лимонов балсам и мента, здравец, вещерски лешник и още стотици други. Синът на готвача уж трябваше да спи тук. В ъгъла имаше сламеник с одеяло върху него, но от момчето нямаше и помен.
В другия край на помещението имаше врата. Габорн занесе Роуан до нея и отвори. Зад вратата имаше огромно помещение. На стената бе окачен тлеещ фенер, с шише масло под него, и още два незапалени фенера. Габорн наля масло в единия, вдигна фитила така, че да гори по-ярко, запали го и ахна.
Знаеше, че кралят търгува с подправки, но представа нямаше за количеството. Сводестото помещение беше пълно до тавана със сандъци и чували. Отляво бяха подредени обикновените готварски подправки в огромни хамбари, достатъчно, за да осигурят замъка за цяла година. Отпред бяха по-малките бурета с медицинските билки и мехлеми на Бинесман, готови за превоз. Отдясно бяха подредени хиляди бутилки вино и буретата ейл, уиски и ром. Внушителната складова камера влизаше може би на сто стъпки навътре в хълма.
Истински хаос от миризми — на сушени подправки, на пресни подправки, на прах и плесен. Габорн разбра, че е намерил тук пълната безопасност. Тук, под земята, дълбоко под хълма, никой ловец нямаше да може да го проследи.
Той затвори вратата, отиде с фенера до един от ъглите на подземния склад, нареди няколко сандъка, за да оформи малко скривалище, след което сложи там Роуан.
После легна до нея, за да я стопли с тялото си, и заспа.
Когато се събуди, Роуан се беше обърнала и се взираше в очите му. Той усети натиска на устните ѝ и разбра, че го е събудила с целувката си. Дишаше леко и тихо.
Роуан имаше мургава кожа, гъста, разкошна черна коса и нежно, грижовно лице. Не беше красива, беше просто мила. Не беше като Йоме, нито дори като Мирима. Те двете бяха благословени с дарове, които ги правеха нещо повече от обикновени хора. И двете имаха лица, които можеха да накарат един мъж да забрави името си или да го омаят за години, само като ги зърне.
Тя отново го целуна и прошепна:
— Благодаря ти.
— За какво? — попита Габорн.
— Затова, че ме стопли. Затова, че ме взе с теб. — Сгуши се до него и изпъна халата върху двамата. — Никога не съм се чувствала толкова… жива… като сега. — Хвана ръката му и я постави на бузата си: искаше да я погали.
Габорн не посмя да го направи. Знаеше какво иска тя. Току-що се беше пробудила отново за света на усещанията. Жадуваше за милувките му — за топлината на тялото му, за докосването му.
— Аз… не мисля, че е редно да го правя — каза Габорн и се извърна с гръб към нея. Остави я вкочанена, уязвена и смутена.
Той полежа малко така, без да ѝ обръща внимание, после бръкна в джоба на туниката си и извади книгата, която му беше дал крал Силвареста. „Хрониките на Оват, емира на Тулистан“.
Подвързията от агнешка кожа беше мека и нова. Мастилото миришеше на прясно. Габорн я разтвори с опасението, че няма да може да чете на чужд език. Но книгата беше преведена.
На първия лист с широк и силен почерк беше написано:
До моя Обичен Брат в Праведност, Крал Джас Ларън Силвареста, поздрави:
Минаха вече осемнадесет години, откакто се гощавахме заедно в оазиса край Биня, но все си мисля често за теб с обич. Бяха трудни години, пълни с беди. Поднасям ти един последен дар: тази книга.
Моля те, покажи я само на онези, на които вярваш.
Габорн се замисли над предупреждението. След като не му беше стигнало място в края на страницата, емирът не си беше направил труда да изпише името си.
Габорн се успокои и се подготви да запамети всичко в книгата. С неговите два дара на ум задачата беше тежка, но не и неизпълнима.
Зачете бързо. Първите десет глави разказваха живота на емира — младостта му, брака му и фамилните връзки, подробности за закони, които бе наложил, дела, които беше извършил. Следващите десет разказваха за десет битки, водени от Радж Атън, кампании срещу цели кралски фамилии.
Вълчия господар беше започнал първо с унищожаването на по-дребни фамилии на Индопал, най-презрените. Стремял се беше не да завземе някой замък или да разори някой град, а да унищожи цели родове. В Юга кодът на честта задължаваше да отмъщаваш за близките си.
С конниците на Деяз беше нападнал двореца в един град, после беше избил конете Посветители на онези, които можеха да се притекат на помощ на града, като в същото време беше взел деца за откуп от друг фронт. Сразяваше враговете си с многопосочни атаки.
Габорн бързо схвана, че Радж Атън е майстор на заблудата. Човек винаги можеше да види ножа, проблясващ в дясната му ръка — но лявата действаше някъде другаде. Докато една малка войска обсаждаше кралския замък в някоя страна, пет други спокойно разпаряха корема на някой владетел две кралства по-далече.
Габорн внимателно проучи шаблона на тези нападения. И се ужаси.
Радж Атън беше завзел замък Силвареста без нищо друго освен обаянието си и по-малко от седем хиляди рицари и ратници. Вярно, беше довел и своите Непобедими, ядрото на армията му. Но това оставяше без отговор много въпроси. Радж Атън имаше подръка милиони мъже, които можеха да тръгнат в поход по негова заповед.
Къде бяха те?
Четеше и се чудеше. Разказите за битките на Радж Атън не съдържаха никакво скрито познание. Емирът беше разкрил тактиката му, но всеки добър шпионин щеше да извлече същата информация.
Габорн прелисти набързо поезията на емира и я намери за скучновата — всеки стих завършваше с пълна рима, всеки стих бе изрядно оразмерен.
Имаше сонети, насърчаващи читателя да се стреми към една или друга добродетел, като стихотворенията, давани на малки деца, които тепърва се учат да четат. Но в сонетите емирът не винаги римуваше изрядно. Понякога завършваше с непълна рима и при бързото четене Габорн забеляза, че непълните рими му се набиват в очите.
Едва след като прехвърли десетина страници, Габорн се препъна на първата от тези непълни рими в някакво странно стихотворение с форма, наричана „сонет менор“.
Габорн се съсредоточи върху това произведение, защото заглавието му съдържаше името на Силвареста.