Габорн рядко се беше замислял дали е добър. Сега се зачуди дали е възможно да бъдеш „добър“ Владетел на руни според мерките на Дните. Онези, които отдаваха даровете си, след време обикновено съжаляваха. Но дадеш ли веднъж дара, не можеш да го върнеш. От тази гледна точка всеки дар, притежаван от Владетел на руни, трябваше да се смята от Дните за нарушение.
Габорн се замисли дали може да има някакви приемливи обстоятелства, при които е правилно един човек да отдаде дара си. Може би ако двама души пожелаеха да съчетаят силата си, за да надвият някое голямо зло. Но това можеше да стане само ако дареният и неговият Посветител са едно цяло в душите си.
Все пак в ядрото на учението на Дните лежеше понятие, което той трудно можеше да възприеме: „Всеки човек е господар. Всички са равни.“
Габорн произхождаше от самия Ерден Геборен, който давал и отнемал живот, когото самата земя избрала за крал. Щом Силите покровителстваха един човек да бъде над друг, то тогава хората не можеха да се смятат за равни. Габорн се замисли къде трябва да е балансът и му се стори, че се е озовал на ръба на прозрението.
Винаги се беше смятал за законен господар на хората си. Но също така беше и техен слуга. Дългът на Владетеля на руни беше да закриля своите васали, да ги пази с цената на собствения си живот.
Дните смятаха, че всички хора са господари. Значеше ли това, че няма простолюдие? Нима Габорн наистина нямаше никакви права да бъде владетел?
През последните няколко дни се беше чудил дали е добър принц. Много се беше мъчил над този въпрос, но нямаше ясно определение за добро. Затова реши да се задълбочи в ученията на Дните, да прецени до какво водят те.
И докато лежеше на пода в билковия склад, ученията на Дните започнаха да променят начина, по който щеше да мисли от днес нататък.
Замисли се как би могъл да се защити, без да наруши Владенията на друг човек. От диаграмата видя, че външният пръстен, пръстенът на Невидимите владения, описва области, които често са размити. „Къде свършва моето телесно пространство и къде започва това на другия?“
Може би това бе някакъв всеобщо възприет набор от реакции. Ако някой наруши твоето Невидимо владение, ти трябва да го предупредиш за това. Просто да му поговориш. Но ако той наруши твоите Общностни владения, ако, да речем, се опита да съсипе доброто ти име, ще отнесеш случая си към други, публично ще се противопоставиш на тази личност.
На ако някой се опита да наруши твоите Видими владения, ако се опитат да те убият или да откраднат собствеността ти… Габорн не виждаше друг изход, освен да се хване за оръжието.
Навярно това беше отговорът. Неизбежно, както му се струваше, всеки вид Владение става по-интимен, когато се придвижваш от външния кръг към центъра. Така защитата на по-интимното владение изисква по-силов отговор.
Но дали би било добре да постъпиш така? Къде се вместваше тук добротата? Една премерена реакция изглеждаше подходяща, но диаграмата подсказваше, че справедливостта и добродетелта не са едно и също. Един добър човек би разширявал Владенията на другите, а не само да защитава собствените си Владения. Така, налагайки справедливост, човек трябва да избира: По-добре ли е да си справедлив в този момент, или да си добър?
Давам ли на човека, който ме ограбва? Хваля ли този, който ме унизява?
Ако Габорн се стремеше да бъде добър, не можеше да направи почти нищо друго. Но ако се стремеше да бъде закрилник на своите хора, това не беше ли също добро? А ако се стремеше да защитава хората си, не можеше да си позволи да бъде добродетелен.
Ученията на Дните бяха объркващи. Може би Дните криеха тези учения от Владетелите на руни от съчувствие? Според мерките на Дните беше трудно човек да бъде добродетелен. „Радж Атън иска моето владение. Според техните стандарти, ако аз съм добър, сигурно трябва да му го отстъпя.“
Но това му се струваше погрешно. Може би по-голяма добродетел за един Владетел беше да е справедлив и безпристрастен?
Започна да се чуди дали дори самите Дни разбират усложненията, произтичащи от тяхната диаграма. Може би кръговете на Владения не бяха само три, а повече. Може би ако преподредеше отделните видове вътре във Владенията, оформяйки девет кръга, щеше по-добре да предени как да реагира на опит за нахлуване във всеки от тях.
Замисли се за Радж Атън. Вълчия господар нарушаваше човешките Владения на всяко равнище. Той отнемаше богатства и домове, унищожаваше семейства, убиваше, насилваше и заробваше.
Габорн трябваше да защити себе си, своя народ от този звяр, който се канеше да опустоши света. Но не можеше просто да изплаши Радж Атън и да го накара да се махне, не можеше да го набие или вразуми, или да го усмири, като го изобличи пред хората.
Единственото, което можеше да направи, за да спаси хората си, беше да измисли начин как да убие Радж Атън.
Габорн се вслуша внимателно, питайки безмълвно Земята дали това е нейната воля, но не почувства отговор — никакво земно разтърсване, никакъв плам в сърцето му.
В този момент не можеше да пипне Вълчия господар. Твърде могъщ беше Радж Атън. Все пак Габорн помисли, че би могъл да го издебне, може би да открие най-добрия начин, по който да го уязви. Навярно Радж Атън особено ценеше някои Посветители, които водеше със себе си, или някой съветник тласкаше неотклонно Вълчия господар да продължава завоеванията си. Като съветник човек можеше да постигне много.
Габорн можеше да открие такива неща. Но първо трябваше да се доближи до врага си. Трябваше да се промъкне във вътрешните кръгове на замъка.
Зачуди се дали Земята ще одобри това? „Трябва ли да се бия с Радж Атън? Ако го направя, дали нарушавам клетвата си?“
Планът изглеждаше добър, дързък — да разузнае за Вълчия господар и да разбере неговата слабост. Габорн вече си беше създал известно прикритие в цитаделата на Посветителите, като Ейлсън Предания.
Прецени, че ако двамата с Роуан отидат при портата на цитаделата на Посветителите малко след зазоряване, точно когато се сменя нощната стража, и вземат някои по-силни подправки, сигурно ще успеят да проникнат вътре.
Цяла нощ лежа буден и мислеше…
Слънцето се издигаше розово на изток, разбуждайки утринния хлад. Габорн и Роуан излязоха от склада с подправките, понесли малки вързопи със сушен магданоз и люта мента. Откъм реката пълзеше ниска мъгла и обвиваше полята и стените. Вдигащото се слънце я боядиса в златно.
Габорн спря пред вратата и подуши мъглата. Мирисът ѝ беше непривичен, с лек привкус на морска сол. Почти си представи крясъците на чайки сред тази мъгла, и корабите, отплаващи от пристанището. Това за миг пробуди копнежа му за дома, но той реши, че просто си е въобразил странната миризма.
Звуците на утрото бяха като всяка друга сутрин. Добитък и овце пак обикаляха из града и тяхното мучене и блеене изпълваше въздуха. Чавки грачеха шумно от гнездата си между комините на къщите. Кънтеше ковашки чук, а от готварницата на Войнишката цитадела миришеше на току-що опечен хляб. Но над щедрата миризма на ядене, дори над морската мъгла натежаваше острият стипчив мирис на изгоряла трева.
Габорн не се боеше, че ще го познаят. Двамата с Роуан се бяха облекли като хора от простолюдието, безименни обитатели на замъка.
Роуан поведе Габорн нагоре по някаква загърната в мъгла улица. Стигнаха до една стара съборетина, нещо като отшелническа колиба на стръмния склон на хълма, близо до чертите на изпепелената вече градина на чародея. По задната стена на съборетината се виеха лозници и леките повеи на вятъра разнасяха сладкия аромат на гроздовете.
Габорн и Роуан почнаха да ги късат, тъй като не бяха сигурни дали ще намерят друга храна през деня. Отвътре се чу кашляне и Габорн замръзна. Някой в къщурката затупа по пода, подпирайки се на бастун. Беше само въпрос на време да излезе и да ги види.