Габорн спря. Утринните сенки все още бяха дълбоки, улицата — пуста. Замисли се дали да не изчака, докато Радж Атън се върне.
Погледна към кралската цитадела.
Към него тичаше някаква жена, жена, облечена в нощносин копринен халат, неприлично увит около тялото ѝ и разкриващ наполовина дръзко щръкналите ѝ гърди. В дясната си ръка държеше сребърна верига, от която висеше малка метална топка, в която се палят благовония. В тъмните ѝ очи танцуваха лудешки светлини, а главата ѝ беше плешива. Носеше се с такава властна самоувереност, че Габорн веднага разбра, че е важна особа.
Чак когато тя се приближи до него, той усети топлината, излъчваща се от тялото ѝ — сухата жар под кожата ѝ — и разбра, че е огнетъкачка.
Жената изведнъж спря и се втренчи в него, сякаш го позна.
— Ти! — извика огнетъкачката.
Той дори не помисли. Разбра с всяка фибра на съществото си, че тя е враг. С едно плавно движение извади сабята си, замахна и отсече главата ѝ.
Роуан ахна, запуши устата си с ръка и отстъпи.
За част от секундата огнетъкачката остана изправена, главата ѝ отхвърча назад, кадилницата с благовонието все още бе в ръката ѝ.
После цялото ѝ тяло се превърна в зелен огнен стълб, който изхвърча високо във въздуха. От зноя му камъните под нозете ѝ чак изпищяха от болка, тялото ѝ стана на въглен за миг и Габорн усети как веждите му се опърлиха и го защипаха. Острието на сабята му лумна в пламъци, сякаш натъкнало се на проклятие, огънят се втурна надолу по окървавения метал към дръжката… и Габорн хвърли сабята на земята.
Кой знае защо, и слава на Силите, реши, че трябва да свали и ножницата и да хвърли и нея — сякаш, и тя можеше да избухне в пламъци заради дългата си връзка с оръжието.
Твърде късно осъзна грешката си с убийството на огнетъкачка.
Една могъща огнетъкачка не можеше да бъде убита. Можеше да бъде посечена и тялото ѝ щеше да се разпадне, да се слее с огнената стихия. Но оставаше откъслек от времето, миг на съзнание между смъртта и разпадането, когато се отприщва пълната сила на огнетъкача, когато той се слива с първичния елемент, на който служи.
Габорн се олюля и отстъпи назад колкото можа по-бързо, като дръпна и Роуан. Макар и мъртва, огнетъкачката успя да съхрани човешката си същност, успя да запази формата си така, че в един миг към небето се издигна голям зелен фонтан от огън, а в следващия започна да се оформя огромна огнена жена, висока поне осемдесет стъпки.
Огнен пъкъл очерта силуета ѝ — удивително плътна сплав от топазени и смарагдови пламъци, със съвършено изваяни лице и очи; малките гърди и здравите мускули на краката ѝ се възпроизведоха с невероятна точност. Застана сякаш объркана, загледана на юг и на изток, откъдето идеше шумът и грохотът на битката.
Съставеният от първичната стихия дух на огнетъкачката се пресегна, изпълнен със сляпо любопитство, и докосна покрива на една стара търговска сграда. Стряхата на покрива се стопи и затече надолу.
Улицата беше заможна и много от дюкяните бяха с големи стъклени прозорци, които се пръснаха под напора на разкъсващия зной. Дървените порти и табели избухнаха в пламъци.
Но огненият дух не беше в пълно съзнание. Огнетъкачката може би още не съзнаваше, че е убита. В следващите няколко мига, прецени Габорн, щеше да го пропусне.
След което щеше да се нахвърли върху него.
— Бягай! — изсъска той и дръпна Роуан.
Но тя остана вкочанена на мястото си, защото свирепият зной я пареше повече, отколкото него. Роуан изкрещя от болка, свежите ѝ сетива не можеха да устоят на близостта на стихията.
Вляво от тях имаше едно дюкянче и Габорн се втурна към него с единствената надежда, че ще има заден изход. Вдигна ръце пред главата си и скочи през витрината.
Върху него се изсипаха парчета стъкло и насякоха челото му, но той не посмя да спре, за да прецени колко е пострадал. Роуан се провря след него и той я задърпа към задната страна на дюкяна, към една отворена врата, извеждаща към работилницата. Хвърли поглед през рамо и видя една огненозелена ръка, провираща се през прозореца към тях.
Един зелен пръст докосна гърба на Роуан. Младата жена нададе смразяващ кръвта вик, щом огънят я прониза като меч. Дългият огнен език се показа през корема ѝ.
Габорн пусна ръката ѝ, смаян от болката, изписана в очите ѝ, и от ужасния ѝ смъртен писък. Сякаш тъканта на разсъдъка му изведнъж се раздра. Нищо не можеше да направи за да я спаси.
Изхвърча в работилницата и затръшна вратата. Наоколо се търкаляха длета, триони и пили. Подът беше осеян със стърготини.
„Защо нея? — зачуди се Габорн. — Защо духът отне нея, а не мен?“
Видя залостената отвътре задна врата и бързо свали лоста, усещайки приближаващата го откъм гърба огнена стена. Изхвърча през прага и хукна по уличката.
Затича на зигзаг, профуча по уличката и излезе в друга, още по-тясна.
Чувстваше се опустошен. Пред очите му бе лицето на Роуан. Бе искал да я опази, но несдържаността му я беше убила. Почти не можеше да го повярва и му се дощя да се върне, за да я потърси.
Зави на поредния ъгъл.
На по-малко от двайсет стъпки видя двама мечоносци на Радж Атън, с облещени от страх очи. И двамата отстъпваха заднишком, без да му обръщат никакво внимание.
Габорн се обърна да види в какво са се втренчили.
Духът на огнетъкачката се качваше на един покрив. Възседна го като любовник — и целият покрив лумна в пъклени пламъци, задушаващ дим изригна на гъсти и черни като нощта облаци.
Огненият дух вече губеше женските си очертания — пламъците му се протягаха като алчни езици, изпъваха се във всички посоки и сееха хаос. Докоснеше ли някой от пламъците някоя сграда, стихията нарастваше на ръст и на мощ, и все повече губеше човешката си форма.
Нажеженото бяло на очите ѝ се заозърта трескаво във всички посоки. Тук имаше да се подпали пазар… по-надолу бяха дървените постройки на по-бедно пазарище. На изток се намираха конюшните, а на юг — обгърнатият от мъглата Дънуд с неговите смъртни писъци и викове на ужас.
Очите ѝ минаха покрай Габорн и като че ли се фокусираха на двамата войници, само на ръка разстояние от него. Войниците се обърнаха и побягнаха. Габорн остана закован на място, уплашен, че стихията може да бъде привлечена от движението му.
Огнената фигура се извърна и погледна към хълмовете на Дънуд — дървесните корони се протягаха над гъстата мъгла. Твърде вкусен пир беше това, за да го пренебрегне. Огнетъкачката вече се беше превърнала в прегладнял звяр, във всепоглъщащо чудовище. Каменните сгради на пазара не предлагаха много храна за засищане.
Тя протегна ръка, опря се на една камбанария, подскочи и се понесе към горите. Огнените ѝ нозе закрачиха от покрив на покрив.
Когато стигна до Кралската порта, се чуха отчаяни викове. Войниците, бранещи кулите от двете страни на портата, избухнаха в пламъци, закапаха като късове тлъсто месо, обжарено от съсъка на лагерен огън.
Приятели, врагове, дървета и къщи — духът на огнетъкачката не се интересуваше какво поглъща. За да види по-добре, Габорн се изкатери на едно външно стълбище зад някакъв хан и се сви под стрехите на покрива.
Каменните кули запращяха и почерняха от горещината при преминаването на стихията. Железните решетки на портикула се разтопиха.
А когато тя се забърза по долния двор към градските порти, избухнаха в хор гласовете на стотици мъже, изпълнени със страх и ужас.
Докато стигне външните порти, огнетъкачката започна напълно да губи човешките си очертания и се превърна в огнен стълб. Изкачи градската стена точно над подвижния мост и остана за миг изправена над кулите, навярно уплашена от рова. Сред пламъците проблесна лик, толкова приличащ на женско лице, което се озърна с копнеж назад към дървените съборетини в долната част на града, после към Складовата улица.