След това пламъците прескочиха стената и рова и се втурнаха през полята към Дънуд.
Отдалече Габорн отново долови грохота на битката, бойните рогове на бащините му войници, подали знак за отстъпление през обгърнатите в бяла мъгла поля.
Пламъците от огнената стихия прорязваха мъгливата пелена. На тази светлина Габорн успя да различи — като при блясък на мълния — трима конници, сражаващи се сред орда върколаци — размахваха грамадните си брадви над главите си.
После войниците изчезнаха, погълнати от огъня. Духът-стихия се понесе над равнината толкова алчен за суха трева, дърво и човешка плът, че помиташе всичко; превърна се в огромна река от огън, бушуваща през полята.
Сърцето на Габорн се сви от болка. Когато огненият дух бе докоснал Роуан, сякаш беше разкъсал и самия него. Сега той чуваше откъм полята викове на отчаяние, смесени с писъците на ранени и умиращи тук, в замъка Силвареста. Не можа да заличи от ума си онези последна, смразяваща болка, изписана на лицето на Роуан. Все едно че го бе укорила в измяна.
Не знаеше дали бе постъпил добре, или зле, като посече огнетъкачката. Убийството ѝ беше прибързано — почти рефлекс, който някак си му се струваше в реда на нещата, но донесе ужасни последствия.
Стените от огън, издигащи се от полето, пречеха на Радж Атън да излезе от замъка и да поведе хората си в битка.
„Това може да се окаже спасителен удар за хората ми“ — помисли Габорн.
Но можеше и да не се окаже. Габорн нямаше представа колко от хората му са загинали в реката от пламъци. Можеше само да се надява, че мъжете са видели свирепия огнен дух, възкачил се на градските стени, навреме и са успели да избягат.
В замъка беше пълно с мъртви войници, други умираха пред очите му. Десетки, може би стотици воини на Радж Атън бяха изгорели в пламъците. Портикулът на Кралската порта беше опожарен.
Грамадният дъбов подвижен мост на Външната порта гореше; кулите от двете му страни поддадоха и рухнаха. Зъбците и веригите, които издигаха и смъкваха моста, се бяха разтопили.
Само с един замах на сабята си Габорн току-що беше уязвил отбраната на замък Силвареста.
Ако баща му решеше да щурмува сега, днес, щеше да има свободен достъп към замъка.
И изведнъж Габорн забеляза една дребна фигура на Външната стена — взираше се над стената от пламъци: мъж в черна броня, с бели бухалски криле, широко разперени над високия шлем.
Мъжът вдигна бойния си чук и извика с гласа на хиляда мъже, тъй че думите му ясно изкънтяха от хълмовете и целият замък отекна.
— Менделас Дрейкън Ордън! Ще те убия! Теб и изчадието ти!
Маневрата
По време на ездата от Тор Холик Боренсон беше потънал в размисъл. Но не предстоящата битка терзаеше ума му. Беше Мирима, жената, с която се беше сгодил в Банисфер. Преди два дни беше придружил нея, сестрите ѝ и майка ѝ до града, за да не пострадат от войските на Радж Атън, сеещи хаос из околностите.
От Мирима щеше да излезе добра войнишка жена.
В малкото часове на нежност насаме с жена си Боренсон все пак беше изпитал дълбока и невъзвратима любов. Не беше само заради красотата ѝ, макар че и нея ценеше високо. Беше заради всичко у нея — лукавият ѝ, пресметлив нрав; схватливостта ѝ; невъздържаната страст, проблясваща в очите ѝ, когато яздеше сама с него към фермата на майка си.
Всъщност тя се беше обърнала към него с усмивка на лицето, с пълните си с невинност черни очи, и го попита:
— Сър Боренсон, разбирам, че сте мъж, притежаващ дарове на жизненост?
— Десет при това — похвали се той.
Мирима повдигна тъмната си вежда.
— Това би трябвало да е интересно. Чувала съм, че в брачната нощ девицата често открива в леглото, че голямата жизненост на един войник се оказва добра и за нещо повече от това да не умре от бойните си рани. Вярно ли е?
Боренсон се опита да изломоти някакъв отговор. Не беше и сънувал, че такава красавица като нея ще го попита толкова откровено за уменията му в леглото. Но преди да успее да отговори, тя го спря с думите:
— Харесва ми червеният цвят. Толкова добре ви стои, когато го носите на лицето си.
Той се изчерви още повече и се почувства благодарен, когато тя извърна поглед настрани.
Боренсон неведнъж си беше въобразявал, че е влюбен до уши. Но това беше различно. Сега той не беше онова пощръкляло при пълнолуние биче, мучащо в нощта за някоя юница. Това му се струваше… редно. Струваше му се редно да я обича чак до костите си.
Беше разбрал, че е влюбен, докато яздеше да предупреди крал Ордън за нашествието. Препускаше в бесен галоп и беше подминал три хубави девойки, които беряха горски плодове край пътя. Едната му се беше усмихнала съблазнително, а той толкова се беше улисал по Мирима, че чак след десетина мили осъзна, че не ѝ бе отвърнал с усмивка.
Толкова се беше побъркал.
На път към замъка Силвареста беше изтласкал Мирима от ума си със следната мисъл: „Колкото по-скоро приключа с тази битка, толкова по-скоро ще мога да се върна при нея.“
Но много преди да стигне до замъка бойците му бяха започнали да се натъкват на съгледвачите на Радж Атън, ловни отреди от по пет-десет души. Най-бързите му рицари с жар ловяха и избиваха съгледвачите, докато самият Боренсон насочваше атаките си срещу върколаците.
Недалече от замъка той спря при брега на река Вий и отвори шишенцето, което му бе дал крал Ордън. Задържа го с усилие, щом свирепите ветрове завиха от гърлото на бутилката.
С отварянето на флакона над вода беше удвоил мъглата, която нормално щеше да даде магията. Затова запуши шишенцето, докато все още беше полупълно.
Но щом миризмата на морска мъгла се разпростря по долините около замъка, Боренсон вкуси солта във въздуха и си помисли за родния дом. Размечта се какво ще бъде, щом отведе Мирима в новото си имение при Дрювъри Марч. Познаваше имението — чудесен дом, с камина в господарската спалня.
Бързо изтласка тези мисли от ума си и заповяда на стрелците си да изпънат лъковете и да нападнат в предутринния горски сумрак. Пет минути по-късно хората му изненадаха върколаците, спящи по дърветата. Полетяха стрели и върколаците западаха като черни плодове от дъбовете на Дънуд — някои мъртви, други побягнаха да потърсят закрилата на замъка.
Хората му заблъскаха по щитовете и завикаха, и тръгнаха по мекия горски мъх, подкарвайки пред себе си маймуноподобните твари — купища черна козина, оголени жълти зъби, червени очи, пламнали от ярост и страх.
За Боренсон разправяха, че винаги се усмихвал по време на битка, въпреки че той самият рядко го забелязваше. Навик, който беше усвоил още като малък, когато го пердашеше щитоносецът Пол. По-голямото момче винаги се смееше, когато му паднеше случай да му наложи поредното наказание, и когато Боренсон порасна достатъчно, за да може и той да пердаши, също започна да се смее. Този негов навик ужасяваше някои врагове, други ядосваше. И в двата случая обаче караше противниците му да правят грешки и в същото време вдъхваше кураж на другарите му в боя.
Сега той бе сред равнината, в гъстата мъгла, обкръжен от десетина върколаци. Съществата съскаха и ревяха.
Той развъртя дългия си боен чук — парираше ударите с щита — и завика на коня си да рита нападателите.
И изведнъж се сепна — някаква грамадна стена от пламъци се изстреля през мъглата вляво от него.
Ревна на коня си да препусне с всички сили, за да спаси живота и на двамата. Беше подсилен кон, в края на краищата, способен да надбяга и вятъра.
Но тогава огнената стена се развърна и протегна пипалата си, за да обхване всички, като паст на някакво оживяло гладно чудовище. Върколаците видяха собствената си гибел, носеща се към тях, и едно от създанията сграбчи стъпалото на Боренсон в опит да го събори от коня.
Той замахна с чука към главата на звяра, разбрал, че може да загине, че може изобщо да не успее да предаде посланието, което крал Ордън го беше помолил да отнесе на Радж Атън. Чукът му порази върколака в муцуната, той го изрита настрана и конят му се втурна през гъстата мъгла.