Боренсон препусна назад през равнините, с виковете „Ордън, Ордън!“, за да прегрупира хората си. Огънят се носеше след него — дълги тънки пръсти, които искаха да го хванат и да го разкъсат.
Той препусна през тъмните дървета.
Когато достигна дъбовете, стихията се поколеба, сякаш… неуверена. Обгърна колебливо един грамаден дъб, подпали го и сякаш забрави за Боренсон.
Само пет-шест души успяха да го последват назад към леса, но той видя как десетки други се пръскат настрани от огнената стихия през мъглите.
Изчака няколко минути хората му да се съберат и прегрупират с надеждата, че са успели да се измъкнат. Тук сред дърветата се чувстваше в безопасност, скрит. Листата надвисваха над него и го загръщаха. Загръщаха го като наметало. Клоните бяха като щитове срещу стрели и ноктести лапи, като стена, която щеше да забави пламъците.
Долу откъм долината се чуха гръмки викове — Радж Атън крещеше заканите си как ще убие крал Ордън. Боренсон не разбра каква е причината, но фактът, че Радж Атън е толкова разгневен, го смая.
Наду бойния си рог, за да призове оцелелите си мъже. Само след няколко минути се събраха над четиристотин души. Някои донесоха обезпокоителната вест за сражаващи се главанаци източно от замъка. Други съобщиха, че върколаците се прегрупират и се опитват да се доберат до портите на замъка. Някои от воините бяха подгонили върколаци навътре в горите и бяха избили доста. Други се бяха заловили да избиват конете на Радж Атън. Цялата тази битка започваше да става безумна, да губи смисъл и цел, и Боренсон почти съжали, че бе покрил бойното поле с вълшебната мъгла.
Той помисли какво да направи и разбра, че ще е най-безопасно да остане в леса и да излови последните криещи се тук върколаци. Но в мъглата пред замъка лежеше далеч по-примамлива плячка.
— Е, добре — разпореди се той. — Правим бърз набег от изток на запад пред замъка. Пиконосците в челото, да се справят с великаните. Лъкометците по фланговете, да разчистват върколаците.
Въздухът се изпълваше с валма дим от пожарите из полята и в гората.
Рицарите на Ордън се строиха и се понесоха през дърветата към източното поле. Боренсон нямаше пика, затова застана в ядрото, близо до първата редица, за да може да насочва атаката.
Когато копитата на коня му закънтяха в мъглата, Боренсон видя вляво от себе си издигащото се огромно туловище на великан, като огромна космата могила сред гъстата бяла мътилка. Двама от пиконосците свърнаха встрани и забиха пиките си в звяра.
Раненото чудовище изрева като бик, замахна с грамадните си ноктести пръсти, помете един от бойните коне като парцалена кукла и разкъса на две ездача му с грамадните си челюсти.
Боренсон подмина схватката — няколко стрелци вече бяха пришпорили конете си натам да довършат гиганта.
През мъглата отляво тромаво крачеха други два великана. Около тях се бяха скупчили добили кураж върколаци. Двайсетина от рицарите на Боренсон завиха натам. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите му. Единият гигант нададе гневен рев.
Точно срещу него прииждаше внушителна орда гиганти и върколаци, като тъмни хълмове, с черна вълна от копиеносци зад тях. Вик на триумф изригна от гърлата на чудовищата.
Сърцето на Боренсон едва не спря. Защото между тях яздеха стотици бойци с месингови щитове. В челото им един огромен воин в черна ризница, с шлем, увенчан с бели бухалски криле, надигна грамаден боен чук и изрева боен вик с гласа на хиляди мъже:
— Куанзаййа!
Видът му и оглушителният му вик вдъхнаха ужас в сърцето на Боренсон. Бронята и въоръжението му бяха достойни за крал.
Радж Атън беше вдигнал забралото на шлема си. Беше най-смайващо красивият мъж, когото Боренсон бе виждал. Могъщият глас на Владетеля на руни накара коня на Боренсон да спре. Обезумяло от страх при бойния вик, животното не можеше да реши дали да се оттегли, или да свърне настрани. Боренсон му извика команда да препусне напред, но гласът на Радж Атън бе прозвучал толкова оглушително, че конят сигурно беше оглушал.
Животното спря и задърпа юздите, мъчеше се да извърне глава към Боренсон. Боренсон успя да го насочи към противника. И се озоваха в самия разгар на страховитата битка. Пиконосците му нападаха яростно гигантите, конницата се беше развърнала в опасно тънка дъга, стрелците сипеха порой от стрели, а самият Боренсон се опитваше да нападне Радж Атън.
Конят му обаче не искаше да го приближи, а се мъчеше да се обърне и да побегне. Понесе Боренсон наляво и той се озова сред гъсто струпаните гиганти. Радж Атън профуча покрай него. Чукът му се издигаше и падаше с невероятна скорост и прокарваше кървава пътека през редовете на защитниците.
Един гигант се понесе към Боренсон през мъглата и замахна с грамадния си дъбов кривак. Боренсон се присви до врата на коня да избегне удара, профуча покрай гиганта и се озова сред купчина върколаци, които засъскаха и заръмжаха радостни, че са обкръжили самотен войник, върху когото да излеят гнева си. Няколко великана изтътнаха покрай Боренсон, устремени към ядрото на битката.
Някъде зад него един от заместниците му наду бойния си рог и подаде отчаян сигнал за отстъпление.
Боренсон надигна чука и щита си, разтресе се в безумен смях и започна да се бие на живот и смърт.
В гробницата на кралицата
Три часа след ясното розово зарево Йоме стоеше на върха на цитаделата на Посветителите и гледаше как Радж Атън и хиляди от неговите Непобедими се връщат в замъка, наред с десетки гиганти и стотици бойни псета — сред врява от възторжени възгласи и викове на триумф. Мъглата в низините се беше стопила, само тънки бели струйки все още се виеха между сенките на Дънуд.
Явно Вълчия господар беше извадил голям късмет — беше излязъл на схватка с войските на Ордън в горите и беше успял да ги избие и разпръсне.
Мъжете на Радж Атън яздеха в стегнат строй, вдигнали оръжия за поздрав.
Шемоаз беше довела Йоме в цитаделата на Посветителите още при първия признак за предстоящия щурм.
— Заради собствената ти защита — беше ѝ казала.
Останките от много шатри и селски къщи все още горяха по полята, а в Дънуд, на две мили от замъка беснееше див пожар, понесен от източните ветрове.
Известно време пламъците се виеха по-скоро като живо същество — дългите им пипала се изстрелваха в непривични посоки, изтръгваха тук някое дърво, подпалваха там някоя купа сено, поглъщаха с алчност някой селски дом.
Огньовете в самия замък бяха загасени, защото огнетъкачите на Радж Атън им извлякоха силата. Но макар Радж Атън да изпрати хора из горите да издирят убиеца на неговата огнетъкачка, любимата му пиромантка, ползата от това беше никаква. Развилнелият се огнен дух беше погълнал по-голямата част от Пазарната улица, унищожавайки по този начин всякаква диря, по която можеше да се разкрие убиецът ѝ.
Сред овъглените и димящи руини извън портите на замъка се виждаха безброй признаци на опустошението. Хиляда върколаци бяха изгорели близо до рова, където се бяха опитали да се опълчат на конните рицари на Ордън. Човек можеше да види между тях и падналите рицари на Ордън — около двеста почернели въглена, доскоро мъже в ярки доспехи, а сега скупчени на димящи камари на бойното поле.
Още стотици върколаци лежаха разпръснати по края на гората, където най-напред трябваше да е избухнала битката — свирепа и тежка. Дърветата там вече бяха само почернели скелети.
Трийсетина главанаци гиганти бяха осеяли бойното поле — странни на вид същества с изгоряла козина. Йоме никога не беше ги виждала така — всяко от огромните туловища с розова кожа и дълга муцуна като на камила, с грамадни ноктести пръсти. Оттук, от върха на цитаделата на Посветителите, те по-скоро приличаха на окаяни обезкосмени мишки, пръснати по бойното поле. Някои от умрелите гиганти още стискаха в лапите си рицари и техните коне.