Конете на Радж Атън бяха мъртви, изпоклани заедно със стражите, които беше оставил да ги пазят в края на леса.
А сега неговите хора празнуваха победа, спечелена битка.
Йоме не знаеше дали трябва да се радва на победата на Радж Атън, или да скърби за Ордън.
Тя вече беше Посветителка на Радж Атън. Вместо да се страхува от него, Йоме трябваше да се бои от убийство от ръцете на други крале или от свободните рицари, обявили война на Вълчия господар.
Шемоаз стоеше от едната ѝ страна, загледана към овъглените полета, и плачеше, докато бойците на Радж Атън влизаха в замъка. Над пепелищата все още се вдигаше дим, дърветата по хълма тлееха.
„Защо плаче Шемоаз?“ — зачуди се Йоме. После усети, че и нейните очи се изпълват със сълзи.
И разбра. Шемоаз плачеше, защото светът бе почернял. Черни полета. Черни гори. Черни дни занапред. Йоме придърпа по-ниско качулката на наметалото си, за да скрие лицето си. Тежката вълна ѝ се стори тънка защита.
Войниците на Радж Атън влязоха в долния двор и спряха, а самият той тръгна да се срещне със своите огнетъкачи и съветници. Дори гигантските главанаци се приведоха под гредите на портите и влязоха в долния двор, за да намерят защита.
В хълмовете на юг прокънтя ловен рог, последван от друг, по-далече на изток, и от още един. Навярно последните останки от армията на Ордън, които се призоваваха, за да се съберат.
Йоме мислеше, че бойците на Радж Атън ще препуснат да пометат оцелелите. Предвид мощта на войските му, не разбираше защо стоят в замъка.
Освен ако на бойното поле не се беше случило нещо, което тя не можеше да види. Може би Радж Атън се боеше за хората си. Може би бяха по-слаби, отколкото тя смяташе. Вълчия господар сигурно се боеше да подгони хората на Ордън по-надалеч, защото знаеше много добре, че може да бъде въвлечен в засада.
Мъдростта на Радж Атън далеч надвишаваше тази на Йоме. Щом той се страхуваше, сигурно имаше сериозно основание за страх. Предния ден Габорн ѝ беше казал, че крал Ордън може скоро да стигне до замъка с подкрепления.
Йоме не беше го взела на сериозно. Обикновено Ордън взимаше за свита около двеста души. Какво можеха да направят те?
Но Габорн определено вярваше, че силата е достатъчна, за да нанесе удар на Радж Атън. Така ѝ не ѝ беше споменал броя на войниците, водени от баща му, чак сега осъзна тя. И твърде разумно. Домът Силвареста не можеше да издаде информация, с каквато не разполагаше.
Йоме се обърна към своята Дни, която седеше няколко крачки встрани с Дните на майка ѝ; двете гледаха към черните полета. Те знаеха колко мъже е довел Ордън, знаеха всеки ход, предприет от всеки крал. Но за добро или лошо, Дните само наблюдаваха движенията на армиите като фигури по шахматно поле.
Колко души все пак беше взел Ордън тази година за Хостенфест? Хиляда? Пет хиляди?
Мистария беше богата, гъсто населена страна. Крал Ордън водеше сина си с предложение за женитба. Обичайно беше с такива предложения една кралска фамилия да направи демонстрация на богатството си, да изтъкне силата на войниците си, да включи свои рицари в приятелски двубои.
Ордън би повел много от най-добрите си мъже, които са му подръка. Петстотин, може би.
Но Ордън освен това беше помпозен, обичаше суетата и показността. Така че да удвоим броя.
Воините на Мистария бяха свирепи. Техните лъкометци се обучаваха от младини да стрелят от гърба на коня. Силата на техните рицари с двойните им брадви и чукове с дълги дръжки беше легендарна.
Навярно легендата за воините на Мистария държеше Радж Атън нащрек и той нямаше да посмее отново да остави замъка.
В гористите хълмове на изток и на юг, и на запад вече предизвикателно зазвучаха бойни рогове — от десетки посоки; възвестяваха атака, призоваваха нови отреди.
Рицарите на Ордън продължаваха да се сражават с върколаци в горите. За тези воини денят щеше да е дълъг и изнурителен.
При градската порта Радж Атън се извърна на седлото си да погледне за последен път към полята, сякаш зачуден дали отново да не препусне към тях; после влезе в града и хората му затвориха разрушения подвижен мост.
Животът продължи. От кулата Йоме виждаше по-голямата част от града. При Войнишката цитадела жени и деца събираха в тревата снесени от кокошките яйца. Воденицата край реката мелеше жито. Миризмите от готварските огньове се смесиха с дима и пепелищата от битката. Стомахът на Йоме се сви.
Когато прецени, че е гледала достатъчно дълго от стената, тя заслиза към вътрешния двор на цитаделата на Посветителите; нейната Дни тръгна по петите ѝ. Дните на майка ѝ остана на кулата, загледана към околните полета.
Бащата на Йоме седеше сред сноп слънчева светлина и си играеше с едно пале, което ръмжеше и дъвчеше ръката му. Баща ѝ беше подмокрил брича си, докато тя стоеше горе на кулата, затова Йоме взе ведро вода и един парцал да го почисти. Той не я отблъсна, само се вгледа в съсипаното ѝ лице, уплашен от грозотата ѝ, без да знае коя е.
Беше както винаги красив, с незасегнатите му дарове на обаяние. По-силен от всякога. Свръхчовек, с ум на невръстно дете. Докато тя изтриваше мръсотиите от тялото му, крал Силвареста лежеше и я гледаше с широко отворени очи, гукаше като бебе и пускаше мехури. Усмихваше се невинно на това новооткрито удоволствие.
Йоме едва не избухна в сълзи. Дванадесет часа. Баща ѝ беше отдал даровете си преди около дванадесет часа. Това време беше критично, първият ден — най-лошото за него. Онези, които отдаваха по-големи дарове, преживяваха време, през което животът им беше в най-голяма опасност. Облекчителите наричаха това „шокът на дарението“. Човек, отдал ума си, понякога можеше да забрави да диша, или сърцето му да забрави да бие. Но ако оцелееше през този ден, ако преживееше шока на дарението, можеше да си възвърне малка частица от ума си. Тялото му някак щеше да задържи троха от разсъдъка му, достатъчна, за да оцелее. В този момент бащата на Йоме беше в най-немощното си, най-безпомощно състояние, но по-късно същия ден можеше да премине през „пробуждането“, миг, в който дарението между владетел и васал става крепко, когато той щеше да си възвърне малка част от своя ум.
За щастие, бащата на Йоме не беше преживял най-лошите ефекти от шока на дарението. След като вече бяха изтекли дванадесет часа, тя се надяваше, че би могъл да си върне част от ума. Беше възможно — щом не бе пожелал с цялото си сърце да отдаде своя дар, и ако силарът не беше изработен съвършено, и ако облекчителят не бе успял да изпее заклинанието по най-съвършения начин — беше възможно той дори да си спомни името ѝ.
Така че Йоме запя тихичко на баща си. Макар да не показваше признаци, че я познава, той се усмихна.
„Дори никога да не си спомни коя съм — каза си Йоме, — струва си да му попея. След време може да заобича пеенето ми.“
Дворът на цитаделата на Посветителите беше пълен с рухнали мъже и жени, хора, отдали даровете си предната нощ. Притокът им беше изнурил грижещите се за тях. Веднага след като Йоме и Шемоаз почистиха, преоблякоха и утешиха бащите си, започнаха да се грижат за другите — хора, които вярно бяха служили на дома Силвареста още от детството си.
Готвачите донесоха приготвената закуска и Йоме започна да разнася блюдата с пълни с боровинки сладкиши между Посветителите. Коленичи да събуди една млада жена, която спеше на слънчевата светлина, завита със зелено одеяло, телохранителката Клеас, която я бе съпровождала на много разходки по хълмовете.
Жени рядко служеха в дворцовата охрана. Още по-рядко служеха като войници в бойния строй. Но Клеас беше правила и двете. Имаше дарове на мускул от осем мъже, беше един от най-силните майстори на меча на служба при Силвареста. Радж Атън с най-голяма охота ѝ беше взел силата. Сега Клеас почти не дишаше. Някъде през нощта щеше толкова да отслабне, че да не може повече да си поеме дъх.
Йоме я заболя от гледката и не знаеше дали да изпита гняв, или благодарност. Със смъртта на Клеас, петнадесет души, отдали даровете си на нея, изведнъж щяха да възвърнат целостта си и да напуснат завинаги претъпканата с Посветители Цитадела. Но Йоме беше изгубила човек, когото беше обичала. Коленичила над Клеас и разплакана, тя се обърна. Нейната Дни стоеше и гледаше. Йоме очакваше, че жената ще е студена и безпристрастна както винаги, че тясното ѝ лице ще е с присвити устни и празен поглед. Но вместо това забеляза по него бръчки на скръб.