Когато стигнаха до клонестия подслон на горичката, Габорн и останалите поставиха товара си на земята. Габорн изшепна на Йоме:
— Аз съм Габорн Вал Ордън, принцът на Мистария. Съжалявам, че ви се натрапвам така, но се крих цяла нощ, а ми трябват сведения. Можете ли да ми кажете как е домът Силвареста?
Сепната, Йоме осъзна, че Габорн не я е познал — не ѝ след като красотата ѝ беше изчезнала, след като кожата на лицето ѝ бе станала груба като дървесна кора. Зад нея, Дните ѝ беше скрила лицето си и халата на историк под гробния халат — поредният анонимен траурен носач.
Йоме не искаше Габорн да разбере коя е. Не можеше да понесе мисълта, че ще я види толкова грозна. Но още един страх също порази сърцето ѝ, защото виждаше още по-наложителна причина да скрие самоличността си: Габорн можеше да изпита необходимост да я убие. Тя, в края на краищата, беше станала Посветителка на вражески крал.
Йоме му заговори с нисък, боязлив глас, надявайки се по този начин да се прикрие.
— Но вие не знаете ли чие тяло носим? Кралицата е мъртва. Но кралят е жив. Дал е ума си на Радж Атън.
Габорн стисна ръката ѝ.
— А принцесата?
— Тя е добре. Предложиха ѝ избор — да умре или да живее и да служи на народа си като регент. Тя също беше принудена да отдаде дар.
— Какво е дала? — попита Габорн и затаи дъх, изпълнен с ужас.
Йоме помисли дали да не каже истината и да се разкрие, но не можа.
— Дала му е външността си.
Габорн се смълча. Надигна рязко носилката, даде знак за край на почивката и отново тръгна между гробниците умислен. Йоме ги отведе до гробницата на родителите си — малък дворец, над който се издигаха девет спираловидни кулички. Пред вратата му стояха статуите на крал Силвареста и неговата жена, изваяни от бял мрамор скоро след бракосъчетанието им преди осемнадесет години. Йоме даде знак на носачите да внесат в гробницата и Клеас. Като верен телохранител, тя имаше правото да почива във вечен мир до своята кралица.
На влизане в сенчестата гробница Йоме подуши миризмата на смърт и на рози. В гробницата лежаха десетки скелети на верни стражи, костите им бяха посивели и плесенясали. Но предната нощ някой беше донесъл листенца от яркочервени рози и ги беше посипал по пода, за да облекчи миризмата.
Габорн отнесе кралица Силвареста до саркофага в светилището в дъното на гробницата. Той беше от червен пясъчник, а на капака бяха изсечени нейният лик и името ѝ. Покривът над светилището беше плоча от мрамор, толкова тънка, че светлината пробиваше през нея и осветяваше саркофага.
Тук, в този ъгъл, въздухът проникваше в гробницата през тесни процепи в каменния зид, така че миризмата на смърт не се усещаше.
Габорн и двама от пекарите с мъка отместиха капака на саркофага, после вдигнаха кралицата и я положиха — и тъкмо се канеха да върнат капака на мястото му, когато Йоме ги помоли да спрат и да я оставят да я погледа малко.
Носачите отнесоха тялото на Клеас до една каменна ниша, избутаха костите на някакъв страж, лежал тук поне десетилетие, и я поставиха на неговото място.
Не разполагаха с доспехите и оръжието на Клеас, за да я погребат с тях, затова един от хлебарите взе боен чук от най-близкия труп, сложи го върху гърдите ѝ и нагласи ръцете ѝ около дръжката.
Габорн стоеше и в сумрачната светлина оглеждаше плесенясалите скелети, много от които все още в броня и стиснали оръжия на гърдите си. Въпреки че помещението беше малко, само четиридесет стъпки дълго и двайсет на ширина, в стените бяха изсечени пет реда каменни ниши. Някои стражи лежаха погребани тук от повече от двайсет години. По пода се търкаляха кокалчета от пръсти, смъкнати от плъхове.
Габорн като че ли се канеше да зададе въпрос.
— Тук можете да говорите свободно — каза му Йоме, коленичила до саркофага на майка си. — Тези носачи са всички глухи и неми, заклели са се да служат на дома Силвареста. Никой от тях няма да ви предаде.
— Домът Силвареста погребва мъртъвците си с оръжието им? — попита учудено Габорн.
Йоме кимна.
Той наглеждаше зарадван, готов сякаш да ограби някой труп.
— В Мистария предаваме добрите оръжия и броня на живите, за да се използват по-добре.
— Мистария няма толкова много ковачи, а тук ще останат без работа — сухо отвърна Йоме.
— Тогава нали никой няма да възрази, ако си взема някое оръжие? — попита Габорн. — Моето се счупи.
— Кой може да каже кое оскърбява мъртвите?
Габорн не избра оръжие веднага, а закрачи нервно.
— Значи — най-сетне отрони той, — тя е в цитаделата на Посветителите?
Йоме не побърза да отговори. Габорн не беше казал коя е „тя“. Явно беше смутен.
— Принцесата дойде тази сутрин в цитаделата, изми баща си и го нахрани. Охраната на Радж Атън я постави там, за да е в безопасност по време на атаката. Но тя може да излиза по всяко време. Мисля, че още обитава стаята си в кралската цитадела, със слуги, които се грижат за нея.
Габорн прехапа устна и закрачи още по-бързо. Мислеше трескаво.
— Можете ли да ѝ изпратите едно съобщение от мен?
— Не би трябвало да е трудно — отговори тя.
— Предайте ѝ, че домът Ордън се е заклел да я защити. Кажете ѝ, че ще убия Радж Атън, че един ден тя отново ще види лицето ми, вече не като Посветителка.
— Моля ви… моля ви, не се опитвайте — каза Йоме, преглъщайки хлипа си. Гласът ѝ беше прекършен и тя се уплаши, че Габорн ще го усети и ще я познае въпреки качулката.
— Какво да се опитвам? — попита Габорн.
— Да убиете Радж Атън — отрони тя. — Кралица Силвареста го одраска с намазани с отрова нокти, но той понесе отровата. Казват, че раната от меч, забит в сърцето му, зараства преди острието да е извадено.
— Все трябва да има някакъв начин да бъде убит — каза Габорн.
— Тогава ще трябва да убиете и дома Силвареста, защото и кралят, както и дъщеря му, са Посветители на Радж Атън. Самият лорд Силвареста снощи отдаде осемдесет дара на ума, все в полза на Радж Атън.
Като чу това, Габорн се обърна, отиде до вратата на гробницата и замислено се загледа навън.
— Няма да убия свои приятели — каза той, — нито техни Посветители. Ако са дали дарове, не са го направили доброволно. Те не са мои врагове.
Това учуди Йоме. Обичайна практика беше да се убиват Посветителите на другия, като необходимо зло. Малцина Владетели на руни можеха да се измъкнат от тази омразна отговорност. Нима Габорн се надяваше да ги остави живи само защото не бяха мислили зло?
— Дори да пощадите дома Силвареста, дори да се обърнете срещу други домове, да убиете други крале, те също са невинни. Те също заслужават да живеят. Никой от тях не изпитва обич към Радж Атън.
— Трябва да има начин да се премахне Радж Атън, без да се убиват други — каза Габорн. — Обезглавяване.
Йоме нямаше какъв съвет да даде. При могъщите Владетели на руни обезглавяването беше най-сигурният начин да се осигури премахването им, но едно беше да го замислиш, а съвсем друго — да го извършиш.
— И кой ще го обезглави? Вие?
Габорн се извърна към нея.
— Бих могъл да опитам, стига да успея да се приближа до него. Кажете ми, билкарят Бинесман добре ли е? Трябва да поговоря с него.
— Той замина — отвърна Йоме. — Изчезна през нощта. Хората на Радж Атън го видяха… да влиза в горите.
Може би от всичко, което му бе казала, тази вест го отчая най-много.
— Добре — въздъхна Габорн, — значи трябва да променя плановете си. Щом магьосникът е в горите, може би трябва да го намеря там. Благодаря ви за новината, лейди?…
— Прента — прошепна Йоме. — Прента Васс.