Габорн взе ръката ѝ и я целуна, като на отзивчива придворна дама. Задържа ръката ѝ само един миг по-дълго от приетото, леко подуши мириса на парфюмираната ѝ китка и сърцето на Йоме се сви. Гласът ѝ не беше трепнал, в това беше сигурна; не беше я познал по гласа. Но дали не бе познал парфюма ѝ?
Той се вгледа в лицето ѝ с пронизващите си сини очи и макар устните му леко да се свиха, не каза нищо. Йоме извърна лицето си с разтуптяно сърце, уплашена, че е разкрита.
Знаеше, че изглежда отвратително, че всяко късче красота е изстъргано от лицето ѝ. Жълтеникавите ѝ очи, набръчканата ѝ кожа бяха достатъчно грозни. Но външността ѝ не беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитваше вътре в себе си, онзи непреодолим подтик към самоомерзението.
Разбира се, той щеше да я презре. Разбира се, че щеше да се отдръпне от нея. Но вместо да го направи, той пристъпи, за да види по-добре лицето ѝ.
Йоме подозираше, че Габорн я е познал. Сега я гледаше мълчаливо, мъчеше се да открие поне някаква следа от жената, каквато беше едва до вчера. Но не я унизи, огласявайки разкритието си. Йоме не можеше повече да понесе този поглед, почувства се принудена да вдигне ръката си и да се скрие от очите му.
— Не се крийте от мен, Прента Васс — тихо каза Габорн, отново взе ръката ѝ и я дръпна надолу. Беше изрекъл името колебливо. Беше я познал. — Вие сте красива, дори сега. Има ли някакъв начин да ви помогна?
Дните на Йоме изсумтя нервно, а хлебарите изведнъж се разбързаха да напуснат гробницата, сякаш всеки от тях си спомни за някаква много важна работа. Йоме искаше да избухне в сълзи, да падне в прегръдките му. Но само стоеше, ужасно разтреперана.
— Не. Никакъв.
Габорн преглътна.
— Можете ли да предадете на принцесата още едно съобщение от мен?
— Какво?
— Кажете ѝ… че тя е завладяла сънищата ми. Кажете ѝ, че нейната красота е незаличима в паметта ми. Кажете ѝ, че се надявах да я спася, надявах се да ѝ предложа малката си помощ, и че може би свърших нещо добро — убих една могъща огнетъкачка. Баща ми дойде, защото аз съм тук, макар и твърде късно. Кажете ѝ, че през нощта останах в замък Силвареста, но сега разбирам, че трябва да го напусна. Войниците на баща ми ме търсят в лесовете. Не смея да оставам повече. Ще се опитам да се добера до гората преди баща ми да нападне града.
Йоме кимна.
— Ще дойдеш ли с мен? — попита Габорн.
Взря се в лицето ѝ и този път без съмнение тя разбра, че я е познал. Очите му бяха изпълнени не с презрение, а с болка, и с толкова много нежност, че отново ѝ се прииска да падне в прегръдките му. Но не посмя да помръдне.
Очите ѝ се насълзиха.
— Да дойда? И да оставя баща си? Не.
— Радж Атън няма да му посегне.
— Знам — каза Йоме. — Аз… не знам какво да мисля. Радж Атън не е изцяло зъл, не и колкото се боях. Бинесман се надява на нещо добро от него.
— Лицето на чистото зло е красиво — цитира Габорн една стара поговорка на Владетелите на руни.
— Той твърди, че иска да се бие с халите, че иска да обедини даровете всечовешки, за да опази всички хора.
— И когато войната свърши, може ли Вълчия господар да ви върне даровете? Ще пожертва ли собствения си живот, за да могат онези, които е лишил от дарби, да си ги върнат, както е сторил Добрия крал Херън? Не мисля. Той ще си ги задържи.
— Не можеш да знаеш това — каза Йоме.
— Знам го — настоя Габорн. — Радж Атън вече е показал нрава си. Никакво уважение няма нито към теб, нито към никого. Той взима всичко и оставя другите без нищо.
— Откъде можеш да си сигурен? Бинесман, изглежда, иска той да се промени. Надяваше се да убеди Вълчия господар да се отърве от огнетъкачите.
— И ти вярваш, че ще го направи? Можеш да стоиш тук, над тялото на мъртвата си майка, и да вярваш, че у Радж Атън е останала изобщо някаква степен на човечност?
— Когато заговори, когато погледнеш лицето му…
— Йоме — прекъсна я Габорн, — как е възможно да се съмняваш, че Радж Атън е зло? Какво си имала, което все още да не се е опитал да ти вземе? Тялото ти? Семейството ти? Дома ти? Свободата ти? Богатството ти? Положението ти? Твоята страна? Той взе живота ти така, както ако те беше посякъл, защото иска да изтръгне от теб всичко, което имаш, и всичко, което се надяваш да бъдеш. Какво още трябва да направи преди да разбереш, че е зло? Какво още?
Йоме не можа да отговори.
— Ще отрежа главата на тоя мръсник — каза Габорн. — Ще намеря начин как да го направя, но най-напред трябва да се измъкнем живи. Ще дойдеш ли с мен, ако изведа от града и баща ти?
Взе ръката ѝ и когато я докосна, цялата тъмнина избяга. Сърцето на Йоме се разтуптя. Почти не смееше да повярва на щастието си, защото щом погледна в очите на Габорн, всичките ѝ сълзи, цялата ѝ самоомраза и чувство за грозота изчезнаха. Все едно че той беше някакъв оживял талисман, врязал промяната в самото ѝ сърце. „Каменна крепост — помисли тя. — Пристан.“
— Моля те — призова я той, вложил цялата сила на своя Глас.
Тя кимна изтръпнала.
— Ще дойда.
Габорн стисна ръката ѝ.
— Не зная как, все още, но ще дойда за теб и за баща ти — скоро — в цитаделата на Посветителите.
Йоме отново изпита онази чувствена възбуда, копнежа, свързван до съвсем скоро с присъствието на Бинесман. Сърцето ѝ затуптя. Как нежно я гледаше само, сякаш тя все още имаше своите дарове на обаяние, сякаш все още беше красива.
Той се обърна, взе един къс меч от един труп и го скри в гънките на дрехата си, после бързо излезе от гробницата. Сянката за миг скри студената слънчева светлина.
Тя почти не смееше да повярва, че той ще се върне, че ще я спаси. Но я изпълни топлина и увереност. Щеше да се върне.
Дните на Йоме каза:
— Трябва да внимаваш с него.
— Защо?
— Може да ти разбие сърцето.
Йоме не пропусна да забележи някаква странна нотка в гласа на Дните, нотка на почит.
Потръпна. Ако Радж Атън я заловеше, докато се опитва да избяга, нямаше да прояви милост. Но знаеше, че сърцето ѝ тупти не от страх, а по друга причина. И го притисна с една ръка, мъчейки се да го укроти.
„Мисля, че вече ми го разби“ — каза си тя.
Дуел с измама
Два часа след като Габорн остави Йоме в гробниците, Боренсон спря пред рухналите порти на замък Силвареста, със зелен флаг на примирието, развяващ се на върха на копието на убит върколак. Усмихна се насила.
Мускулите го боляха, а бронята му беше покрита с кръв. Сега яздеше нов кон, взет от другар по оръжие, който никога повече нямаше да язди.
Щеше да бъде игра на надвиване с ум с Радж Атън, игра, която не му се искаше да играе. Късметът не го беше покровителствал дотук. Повечето от воините му бяха избити. Беше заплатил за всяка малка победа. Войниците му бяха изклали над две хиляди върколаци. Беше лишил от коне по-голямата част от армията на Вълчия господар и беше успял да избие или прогони много от главанаците гиганти — а и поне десетина от тези същества загинаха в ужасния пожар. Десетки от легендарните Непобедими на Радж Атън се бяха впуснали в преследване на хората на Боренсон в горите, но сега бяха толкова набодени със стрели, че телата им изглеждаха бодливи като на таралежи.
Но Боренсон не беше спечелил чиста победа, въпреки тежките загуби на противника. Радж Атън беше престанал да гони хората му, след като навлязоха в леса, защото се боеше от засада. Боренсон се беше надявал отчасти, че Радж Атън ще дръзне да навлезе навътре, където неговите хора, беше сигурен в това, щяха да имат преимущество.
Но Боренсон също така очакваше Радж Атън да се уплаши от засада, нужно му беше Радж Атън да повярва, че горите са пълни с бойци. Крал Ордън често казваше, че дори човек с големи дарове на ум може да бъде надхитрен, защото „Замислите дори на най-мъдрия са добри само доколкото сведенията му са добри.“
Така че Боренсон отиде до портите на замък Силвареста и спря пред рова. Усмихнат.
Горе, на овъглената стена над рухналите кули на портата, един от войниците на Радж Атън размаха дългата си пика три пъти над главата си — знак, че поканата на Боренсон за преговори е приета, и го прикани да влезе в замъка. Подвижният мост беше спуснат, зъбците и веригите му се бяха разтопили от пожара. Едната му страна беше толкова овъглена, че в средата ѝ имаше дупка, достатъчно широка, за да пропадне човек.