Боренсон остана на мястото си, отказваше да предаде посланието насаме.
— Не съм в настроение за плуване, не и в тази броня — извика той. — Радж Атън, нося ти послание! Ще ми се покажеш ли, или трябва да се криеш зад тези стени?
Беше пълна лудост да обвинява Вълчия господар в страхливост, но Боренсон отдавна бе решил, че здравомислието не е добродетел в този побъркан свят.
След двайсет секунди, след като не чу отговор, Боренсон извика отново:
— Радж Атън, в Юга те наричат Вълчи господар, но моят владетел казва, че не си никакъв вълк, че си роден от обикновена брантия, и че са ти чужди естествените мъжки влечения, а предпочиташ да галиш кучки. Какво ще кажеш?
Изведнъж горе на стената се изправи Радж Атън, светещ като слънцето, с крилете на белия бухал, широко разперени над черния му шлем. Той погледна надолу — властен и незасегнат от оскърбленията.
— Служи ми — каза тихо и толкова изкусително, че Боренсон едва не скочи от коня, за да падне на едно коляно.
Но разпозна веднага употребата на Гласа и успя да преодолее изкушението. Един капитан от гвардията на Ордън не можеше току-така да бъде подведен с някакъв си Глас.
— На тебе ли да служа, дето ми се криеш цяла сутрин зад тези стени и плещиш празни закани към моя господар? Ти си луд! — каза Боренсон и се изплю на земята. — А и нямам файда да ти служа. Няма да живееш дълго.
— Твърдиш, че носиш послание? — попита Радж Атън.
На Боренсон му се стори, че Вълчия господар май се е разбързал да спре прилива от обиди.
Боренсон огледа продължително и много показно войниците по стените на замъка. Там имаше хиляди стрелци, както и други бранители с пики и мечове. А по пасажите зад бойниците зад тях беше пълно с граждани — любопитни хлапаци, нетърпеливи да чуят посланието му. Имаше също така и селяни, търговци и улични продавачи, които сега стояха да бранят стените за Радж Атън също толкова напористо, колкото щяха да ги бранят за Силвареста предната нощ. Боренсон се даде ясна сметка, че това послание е по-скоро за войниците и за хората от града, отколкото за самия Радж Атън. Послание, предричащо тежка орис, доставено насаме, можеше да демобилизира отделен предводител. Същото послание, донесено пред цялата армия, можеше да покори цяла държава.
— Толкова малка войска, и така заклещена далече от родината си — каза Боренсон, все едно че разсъждава на глас. Но включи силата на собствения си Глас, достатъчно гръмък, за да го чуят и мъжете по далечните стени.
— Войската си е добра — каза Радж Атън. — Достатъчно добра за такива като вас.
— Така е — контрира Боренсон. — Признавам им го. Тази сутрин мъжете ти загиваха добре в горите. Сражаваха се почти толкова добре, колкото се очакваше.
Очите на Радж Атън блеснаха. Боренсон беше успял да го ядоса. „Това май не беше най-умното нещо, което съм правил“ — каза си той.
— Вашите хора също загиваха добре — каза Радж Атън. — Ако държиш на състезание да видим чии мъже умират най-добре, тогава съм длъжен да отстъпя, че вашите ще спечелят, защото днес избих предостатъчно от тях. Сега кажи посланието си. Или си дошъл само за да изпиташ търпението ми?
Боренсон вдигна вежди и помръдна рамене.
— Посланието ми е следното. Преди два дни крал Менделас Дрейкън Ордън взе замъка при Лонгмът!
Изчака докато вестта се набие добре в главите им и добави:
— И макар да си пратил окупационни сили да задържат това парче скала, крал Ордън ми заповяда да ти съобщя, че твоите подкрепления са избити до последния човек.
Тази новина потресе защитниците по стените на замъка. Хората на Радж Атън започнаха да се споглеждат, не знаеха как да реагират.
— Лъжеш — заяви безстрастно Радж Атън.
— Обвиняваш ме в лъжа? — каза Боренсон; използваше възможно най-добре собствения си дар на Глас и се мъчеше да говори самоуверено и възмутено. — Знаеш много добре истината. За доказателство можеш да поровиш в собствените си чувства. Тази сутрин, призори, крал Ордън подложи на смърт всички в Лонгмът, които са ти отдали дарове. Ти си усетил атаката. Усетил си неговото възмездие. Не можеш да го отречеш!
— А сега ще ти кажа как точно стана: тръгнахме на поход преди три-четири седмици — заговори откровено Боренсон, като посочи времето, когато беше напуснал Мистария, след което пресметна кога войските на Радж Атън трябваше да са тръгнали на поход, — и скоро след това разбрахме, че си тръгнал от Юга. Тогава моят владетел крал Ордън разпрати вест до далечните краища на Роуфхейвън, разпъвайки примката си за едно Вълче господарче. Сега, Радж Атън, тази примка е стиснала шията ти и скоро ще усетиш, че се давиш, давиш се в собствената си алчност!
Мъжете по стените заговориха, запоглеждаха се отчаяно и Боренсон се досети какво се питат.
— Чудиш са как моят господар е разбрал, че ще нападнеш Хиърдън? — Боренсон сви рамене. — Моят господар знае много неща. Той чу за плановете ти от шпионите, които служат при теб. — Боренсон погледна многозначително към стоящите до Радж Атън съветници и магьосници; едва сдържаше усмивката си. Може би Радж Атън щеше да продължи да се доверява на тези хора, но отсега нататък — Боренсон бе сигурен в това — те щяха да престанат да се доверяват един на друг.
Радж Атън се изсмя на уловката на Боренсон и контрира с думи, които всяха ужас в сърцето му.
— Така, значи крал Ордън те е изпратил, за да разбереш нещо за неговия син. Не се тревожи, младежа го държим за откуп. Какво смята да предложи Ордън?
Боренсон вдиша дълбоко и отчаяно погледна към стените на замъка. Бяха му наредили да предложи откуп, без да споменава име, така че Радж Атън да издаде имената на онези, които държи в плен. Но Радж Атън беше усетил хитрината му. Сега Боренсон се надяваше, че думите, които щеше да изрече, могат още повече да обезсърчат Вълчия господар.
— Каза ми се да не предлагам нищо — докато не видя принца.
Радж Атън се усмихна насмешливо.
— Щом крал Ордън не може да намери собствения си син, няма да го задължавам. Освен това едва ли ще ти хареса това, което би видял.
Боренсон се замисли. Тази игра ставаше сложна, по-сложна, отколкото му харесваше. Ако Радж Атън наистина държеше Габорн в плен, едва ли щеше да се поколебае да покаже младежа. Освен ако всъщност не беше убил принца.
Но от друга страна, ако Радж Атън не беше пленил принца, тогава с признанието си, че трябва да огледа заложника, Боренсон бе разкрил на Вълчия господар, че той също не знае къде се намира Габорн сега.
Със закъснение Боренсон осъзна, че се е отклонил от изричното предписание на крал Ордън. Беше се престарал в усилието си да бъде умен, престарал се беше в усилието неговият господар да надвие. По този начин можеше да провали цялата си задача.
С пламнало от срам лице, Боренсон извърна коня си и понечи да си тръгне. Съмняваше се, че Радж Атън ще го остави да си отиде. Вълчия господар сигурно беше уплашен, сигурно се чудеше дали крал Ордън е пленил силарите в Лонгмът. И колко би могъл да му предложи за откуп.
— Чакай! — извика Радж Атън зад гърба му.
Боренсон се озърна през рамо.
— Какво ще ми предложиш, ако ти покажа принца?
Боренсон не отговори нищо — боеше се да каже каквото и да било, затова просто подкара коня в бавен тръс и почна да се отдалечава.
Измина стотина разкрача с пълното съзнание, че този малък сблъсък все още може да кривне в друга посока. Беше на един изстрел разстояние от замъка, а и магьосниците на Радж Атън бяха по стените. Радж Атън нямаше да го остави да се измъкне, без да се опита да изтръгне от него някаква информация.
Все пак Боренсон се запита още веднъж, ако Радж Атън държи принца, защо не го показва?