Така че Джюрийм не можеше да се тревожи, че тези хора са шпиони. Вярно, някой от капитаните можеше да е шпионин. Но как? Как можеше дори един шпионин толкова бързо да уведоми Ордън за възможността при Лонгмът?
Не, трябваше да е Дните, високият мъж с посивяла коса и изсечени, властни черти, който най-много безпокоеше Джюрийм. Той можеше да е помогнал на Ордън в тази битка. Само той.
Джюрийм се ужасяваше от този миг. Отдавна беше подозирал, че той ще дойде. Дните твърдяха, че са неутрални, че никога не помагат на никой владетел срещу друг. Да направят това щеше да означава да се намесят в хорските дела, действие, което според Дните Господарите на Времето нямаше да търпят. Затова те само записваха събитията — но Джюрийм беше чувал и много слухове, много намеци за безскрупулни сделки в миналото. От години могъществото на Радж Атън беше нараствало, докато не стигна точката, от която Джюрийм се страхуваше, че Дните могат да се съюзят срещу него.
Джюрийм вярваше, че посвоему Дните са много по-голяма заплаха от неконтролируемите свободни рицари.
Дните, разбира се, знаеха за действията на Радж Атън. Дните знаеха още предварително, че Радж Атън е замислил да нападне Лонгмът, знаеха, че е оставил там недостатъчен гарнизон. Близнакът на Дни, мъжът или жената, с който беше съединил своя ум в манастира на север, разбира се, знаеше какво предстои. И всичко, което Дните беше научил, можеше бързо да се предаде на мнозина.
Единственото, което Джюрийм можеше да направи сега, беше да не се обърне и да изкорми Дните на място.
— Мисля, че сме предадени, милорд — каза Джюрийм и хвърли поглед към Дните. — Макар че не знам как. — Господарят му го гледаше и забеляза скритото обвинение.
Но какво можеше да направи господарят? Ако Джюрийм обвинеше Дните несправедливо и го убиеше, нещата щяха да се влошат още повече. Тогава всички Дни щяха открито да се противопоставят на Радж Атън и да зашушнат тайните му във всякое ухо.
От друга страна, ако Джюрийм не убиеше Дните, в лагера им щеше да остане шпионин.
Радж Атън се спря.
— Какво ще правим сега? — попита Фейкаалд; кършеше малките си ръчички. Стърчаха от копринения му тюркоазен халат като криви сухи клони.
— А според теб какво да правим? — попита Радж Атън. — Ти си мой съветник, Фейкаалд. Така че съветвай ме.
— Трябва да пратим съобщение до генерал Сюх и да отклоним армиите му към нас за подкрепление, вместо да го караме да напада Оруин — изсъска Фейкаалд.
Фейкаалд беше стар, жилав и опитен. Беше живял дълго благодарение на това, че беше предпазлив. Но Джюрийм знаеше, че Радж Атън често предпочита да слуша не толкова предпазливи съвети. Мощта на Вълчия господар беше нараснала, защото се вслушваше в съветите на Джюрийм.
Той се обърна към Джюрийм.
— А ти какво би направил?
Джюрийм сведе глава.
— Простете ми, о, Благословена Светлина, ако по този въпрос не изглеждам толкова разтревожен. — Хвърли недоверчив поглед към Фейкаалд. — Може и да е вярно, че крал Ордън е пленил вашите силари, но над кого ще ги използва? Вие вече изтръгнахте дарове от всеки по-надарен в Лонгмът. Ордън не може да използва местното население. Което означава, че ще трябва да вземе дарове само от своите воини — лош вариант, защото с всеки дар, който вземе за себе си, той ще отслаби собствената си войска.
— И ти предлагаш?
— Отиваме в Лонгмът и си връщаме силарите! — Това, разбира се, беше единственият възможен отговор. Радж Атън трудно щеше да си позволи да чака подкрепленията. Това щеше да позволи на Ордън или да се измъкне със съкровището, или да събере подкрепления.
Радж Атън се усмихна при този отговор. Джюрийм знаеше, че е рисковано. Навярно Ордън искаше да ги изкара от замъка Силвареста и да им направи засада. Но целият живот беше риск. А Радж Атън трудно щеше да си позволи да седи тук и да не предприема нищо.
Господарят му беше взел шест дара на метаболизъм. Благодарение на това беше способен да се справя с убийците, които го навестяваха от време на време.
Но взимането на такива дарове носеше голяма опасност и обещаваше ранна смърт. Метаболизмът можеше да служи като оръжие срещу притежателя му. Действително, в един такъв случай, според легендата, някакъв Посветител, който дал метаболизма си на един велик крал, бил отвлечен от враговете на краля. Тогава враговете дали на Посветителя стотици дарове на метаболизъм, превръщайки го във вектор, така че кралят умрял от старост за няколко седмици. По тази причина Радж Атън беше прелял всичкия си метаболизъм през един-единствен Посветител, когото винаги държеше край себе си в случай, че се наложи да го убие и да прекъсне връзката.
Малцина крале смееха да поемат повече от един или два дара на метаболизъм. С неговите шест Радж Атън можеше да тича шест пъти по-бързо от всеки обикновен човек. Но също така старееше шест пъти по-бързо. И макар господарят на Джюрийм да притежаваше много хиляди дарове на жизненост и да старееше незабелязано, Джюрийм знаеше, че човешкото тяло е устроено да се износва с времето. Господарят му беше живял вече тридесет и две години, но поради многото си дарове на метаболизъм беше остарял много повече. Физически той вече навлизаше в деветдесетте.
Радж Атън не можеше да се надява, че ще живее повече от биологичната възраст до сто и десет години, нито пък можеше да оцелее без своите дарове.
Само преди няколко години той беше допуснал нещастната грешка да избие някои от своите Посветители, за да може да забави състаряването си. Но след седмица един северняшки убиец за малко щеше да го заколи. Оттогава Радж Атън се беше принудил да носи самотното си бреме на висок метаболизъм.
Три години. Трябваше до три години да обедини света, да се превърне в Дара всечовешки, или щеше да умре. Една година да консолидира Севера. Две да завземе. Юга. Ако господарят на Джюрийм умреше, беше напълно възможно надеждата на цялото човечество да умре с него. Толкова силни бяха халите.
— Значи тръгваме за Лонгмът — каза Радж Атън. — А армията на Ордън в Дънуд?
— Каква армия? — попита Джюрийм, убеден от многото дребни податки, че заплахата не е голяма. — Да сте видели армия? Аз лично чух само бойни рогове в гората, но да съм чул цвиленето на хиляда коня? Не! Мъглите на Ордън бяха там само за да скрият слабостта му.
Джюрийм примижа към господаря си. Тлъстото му туловище и плешивата глава му придаваха тъпашки вид, но Радж Атън отдавна се беше уверил, че Джюрийм е коварен и опасен като кобра. Съветникът продължи:
— Имате двайсет легиона, които приближават към Лонгмът — армия, на която Ордън не може да устои, особено ако вие се биете в челото. Трябва да отидем и да превземем Лонгмът.
Радж Атън кимна. Четиридесетте хиляди силара представляваха труда на хиляди миньори и занаятчии в последните три години. Голям залеж от кървава руда — вече изчерпан. Бяха незаменими.
— Подгответе хората за поход — каза Радж Атън. — Ще опразним съкровищницата на Силвареста, необходимата ни храна ще прибираме от селата по пътя. Тръгваме след един час.
— Милорд, а конете? — попита Фейкаалд. — Ще ни трябват коне.
— Нашите войници имат достатъчно дарове и на повечето не им трябват коне — каза Радж Атън. — А обикновените коне искат храна и почивка, повече от човека. Моите воини ще бягат до Лонгмът. Ще използваме колкото коне има. Ще опразним конюшните на Силвареста.
Сто и шестдесет мили. Джюрийм знаеше, че Радж Атън може да премине пеш това разстояние за няколко часа, но повечето от стрелците му нямаше да понесат бремето на повече от един дар на метаболизъм. Такива войници не можеха да пробягат до Лонгмът за по-малко от ден.
Радж Атън трябваше да остави върколаците тук. Те само щяха да забавят похода. Гигантите и бойните кучета обаче можеха да понесат това изтезание.
— Но… — продължи с колебанията си Фейкаалд, — какво ще правим с вашите Посветители тук? Имате две хиляди в цитаделата на Посветителите. Нямаме коне, с които да ги караме, нито имаме достатъчно стражи, които да ги пазят. — Неговото внимание също се насочи към транспорта.