Отговорът на Радж Атън беше вледеняващ.
— Не е необходимо да оставяме войници, за да пазят цитаделата на Посветителите.
— Какво? — удиви се Фейкаалд. — Вие на практика каните Ордън да нападне. Посветителите ви ще бъдат избити!
— Разбира се — каза Радж Атън. — Но поне смъртта им ще послужи за по-висша цел.
— Висша цел? На каква по-висша цел може да послужи смъртта им? — попита объркано Фейкаалд и пак закърши ръце.
Но Джюрийм изведнъж схвана замисъла в цялата му жестокост и величие.
— Избиването им ще подхрани разногласията — разсъди на глас Джюрийм. — От много години северните държави са се обединявали срещу нас. Но ако Ордън избие Посветителите на Силвареста, както е длъжен, ако унищожи своя най-стар и най-скъп приятел, какво ще спечели? Може да ни отслаби за няколко дни, но себе си ще отслаби завинаги. Дори да избяга със силарите, владетелите на Севера ще се боят от него. Някои тук, в Хиърдън, ще възнегодуват срещу него, може би дори ще потърсят възмездие. Всичко това ще работи против дома Ордън, а унищожението на Ордън е ключът към взимането на Севера.
— Вие сте изключително мъдър — каза Фейкаалд с глас, изпълнен с възхищение, като погледна първо Радж Атън, а после Джюрийм.
Все пак такова разхищение не можеше да не натъжи Джюрийм. Толкова много хора преживяват живота си доволни да не вършат нищо, да не бъдат нищо. Беше мъдро от такива хора да се събират дарования, за да влязат в полезна употреба. Но да се похабява по този начин животът на Посветители — какъв срам.
Джюрийм и Фейкаалд извикаха няколко къси команди и след няколко мига стените на замъка оживяха от приготовленията за поход. Навсякъде се разтичаха хора.
Радж Атън тръгна по тесните, настлани с камък улици. Искаше да остане сам с мислите си. Мина край кралските конюшни — спретнати нови дървени постройки, издигащи се на два етажа. В горния етаж се държеше сено и зърно. Долният подслоняваше конете.
Хората му се суетяха навсякъде, взимаха първите коне, които им попаднеха, крещяха заповеди на ратаите.
Радж Атън надникна през няколко отворени врати. В няколко ясли се държаха коне Посветители, много от които висяха от ремъци, окачени на тавана, и конярите почистваха и подсушаваха окаяните животни. През отворените врати прелитаха лястовици и чуруликаха уплашено.
Суматохата в конюшните беше пълна. Тук бяха подслонени не само конете на Силвареста, но и някои от по-добрите животни на Радж Атън, прибрани предната нощ, за да се погрижат за тях собствените му конемайстори.
Все още разполагаше с достатъчно добри бойни коне, за да вдигне прилична конница.
Радж Атън се приведе и влезе в последната конюшня. Миришеше на тор и конска пот. Тази воня дразнеше Радж Атън, с неговото свръхразвито обоняние. Личният му конемайстор миеше конете два пъти на ден с ухаеща на лавандула и магданоз вода, за да потисне колкото е възможно неприятните миризми.
В предната част на конюшнята до една от яслите стоеше някакво тъмнокосо момче. Беше сложило юздите на един подсилен кон — при това добър, ако се съдеше по броя на руните по тялото му — и го решеше, подготвяйки го за седлото. Наблизо стояха още няколко коня от същото качество. Момъкът беше твърде бледолик, за да е някое от конярчетата на Радж Атън, сигурно беше от хората на Силвареста.
При влизането на Радж Атън младежът нервно погледна през рамо.
— Излез — каза Радж Атън на момчето. — Отведи конете при портите и ги дръж там. Запази най-добрите за съветник Фейкаалд и съветник Джюрийм. За никой друг. Ясно? — Радж Атън посочи Джюрийм, току-що застанал на прага, и Джюрийм кимна на момчето.
Младежът също кимна смутено, метна малко ловджийско седло на гърба на коня и се забърза изплашен и треперещ покрай Радж Атън и съветниците му.
Радж Атън понякога имаше това въздействие върху хората. Това го накара да се усмихне. Отзад момчето му се стори някак познато. Но когато Радж Атън се опита да си спомни, изведнъж усети в главата си някаква мътилка, мисълта му сякаш се забули в облак. После се сети — беше го мернал на улицата тази сутрин.
Но не, спомни си сега той, онова не беше момчето. Само някаква статуя, която приличаше на него. Младежът изведе коня от конюшнята, започна да връзва и затяга седлото, да пробва дисагите — на достатъчно разстояние, за да не може да чува.
Останал сам със своя Дни в сенчестата конюшня, Радж Атън бързо се извъртя и стисна Дните за гърлото. Беше го последвал на цели две крачки по-назад от обичайното. Знак за гузна съвест сигурно, или за страх.
— Какво знаеш за атаката ми при Лонгмът? — попита го Радж Атън и го надигна във въздуха. — Кой ме предаде?
— Не съм… аз! — отвърна Дните, сграбчи с две ръце китката на Радж Атън и зарита. Мъчеше се да си поеме дъх. На лицето му се изписа страх. На челото му изби пот.
— Не ти вярвам — изсъска Радж Атън. — Само ти си могъл да ме предадеш… ти или някой от твоите.
— Не! — изохка Дните. — Ние… ние не взимаме страна в държавните дела. Това си е… ваша работа.
Радж Атън се вгледа в лицето му. Беше ужасно изплашен.
Радж Атън го задържа във въздуха — мускулите му бяха яки като северняшката стомана — и помисли дали да не му скърши врата. Може би Дните казваше истината, но все пак беше опасен. Радж Атън жадуваше да го смачка и да се отърве от тази напаст. Но ако го направеше, всички Дни по света щяха да се съюзят и да разкрият всичките му тайни на враговете му — броя на армиите му, местоположението на скритите му Посветители.
Радж Атън пусна Дните на пода и изръмжа:
— Наблюдавам те.
— И аз теб — отвърна Дните и разтърка посиняващия си врат.
Радж Атън се обърна и излезе от конюшнята. Командирите на гвардията му бяха казали, че Габорн Вал Ордън е убил един от съгледвачите му някъде, наблизо. Принцът трябваше да е оставил след себе си миризма.
А Радж Атън притежаваше дарове на мирис от хиляди души.
— Милорд, къде отивате? — попита Джюрийм.
— Да хвана принц Ордън — реши импулсивно Радж Атън. Хората му се бяха улисали в подготовката за похода. С даровете си на метаболизъм той можеше да използва това време за нещо по-ценно, докато останалите работят. — Все още може да е в града. Някои работи не бива да се оставят на по-нищожни от теб.
Принц без маска
— Ми заповеди, к’во да правя! Казаха ми да туря краля и щерка му на добри коне — да ги вържа на седлата ако трябва! Фургонът е много бавен за дълъг поход през тия пущинаци — каза Габорн, имитирайки говора на Флийдс.
Най-добрите конегледачи идваха от Флийдс и той искаше да изиграе ролята на доверен коняр.
Седеше на жребеца си и гледаше отгоре капитана на цитаделата на Посветителите. Стражите бяха вдигнали портикула и бързо пълнеха един голям покрит фургон с придобити тук, в замък Силвареста Посветители — онези, които действаха като вектори за Радж Атън, в това число и крал Силвареста.
— На мен не ми е казвал! — възрази капитанът и се заозърта нервно. Хората му бяха зарязали постовете си, за да съберат колкото могат провизии от кухните. Някои от офицерите плячкосваха съкровищницата на Силвареста, а други по Пазарната улица трошаха прозорците на дюкяните. Всеки миг, прахосан от капитана в приказки с Габорн, означаваше, че ще му остане по-малко време да натъпче и той джобовете си.
— Е, както щеш — каза Габорн. — Тогава да си ходя.
И задърпа юздите на другите четири коня да завият. Беше деликатен момент. Конят на Габорн стана неспокоен, сви уши и завъртя очи. Няколко войници нахълтаха бързо в цитаделата на Посветителите да помогнат в ограбването на съкровищницата. Жребецът на Габорн трепваше при всеки войник, който профучеше край тях, а един понечи да ритне. Един от вързаните коне реагира, като опъна въжето и заскача. Габорн им заговори успокоително да ги укроти.
Улиците гъмжаха от хора — тълпа от хората на Радж Атън тичаше към оръжейната да награбят припаси, оръжия и коне — кой каквото докопа; търговци сновяха насам-натам да опазят каквото могат от стоката си от плячкаджиите.