— Стой! — викна капитанът на гвардията, щом Габорн обърна конете. — Кой кон е за краля?
Габорн завъртя очи с досада, сякаш отговорът беше очевиден. Ако беше истински коняр, щеше да знае кой от конете ще остане най-спокоен, кой кон ще се старае да държи видиотения крал да не падне от гърба му. Но сега се побоя, че и петте коня могат да скочат и да се разбягат всеки момент. Собственият му, жребецът, който беше яздил през града предния ден, беше обучен да разпознава войниците на Вълчия господар по снаряжението им и да се нахвърля върху тях с копита и зъби. Обкръжен от войници на Вълчия господар, сега жребецът му мяташе глава и нервно местеше тежестта си от крак на крак. Беше неуверен. Настроението му нервираше другите коне.
— Ох, днеска, кой знае? — каза Габорн. — Буря надушвам май. Виж ги колко са плашливи всички.
Погледна конете. Всъщност две от животните изглеждаха по-малко притеснени от суматохата.
— Краля го сложи на Бунт, пък дано не вземе да падне! — Габорн потупа по шията един дорест кон, беше измислил името му в момента. — Принцесата да седне на сестра му, ей тая тук, Възмездие. Техните Дни могат да яхнат плашливите коне и да си натъртят задниците, все ми е едно. А, и виж оня ремък на седлото на краля. Много е хлабав. О, и Траурен звън, оная там, нея я сложи последна в колоната. Рита.
И се обърна да си тръгне.
— Чакай! — викна капитанът, точно както очакваше Габорн.
Габорн изви врат и го погледна с досада.
— Ти ще качиш краля на коня! Всички ще ги качиш. Искам лично да ги изведеш през портата.
— Нямам време! — възрази Габорн. Понякога най-добрият начин да си осигуриш работа е като се правиш, че не я искаш. — Искам да погледам как тръгват войниците.
— Изпълнявай! — изрева капитанът.
Габорн сви рамене, взе поводите и подкара конете през портикула в двора на цитаделата на Посветителите, близо до грамадния фургон.
Още не бяха успели да доведат товарните коне, които щяха да го теглят, така че фургонът стоеше килнат напред, с опряна в земята ос.
Габорн погледна във фургона, като се стараеше да не се вглежда прекалено в Йоме. Изтри потта от челото си с ръкав, след което слезе от коня и помогна на Йоме да се качи. Нямаше представа дали може да язди, затова изпита облекчение, като видя как тя леко се намести на кобилата си и хвана уверено юздите.
Видиотеният крал беше друга работа. Очите му се опулиха и той заломоти изплашено и сграбчи коня за шията веднага щом Габорн го вдигна на седлото, след което понечи да се смъкне. Въпреки че някога кралят беше великолепен ездач, сега и помен нямаше от това. Габорн разбра, че трябва съвсем буквално да го върже за седлото.
Поемаше неразумен риск: Йоме можеше да язди, но кралят определено щеше да му създаде проблем.
Габорн смяташе да изведе краля и Йоме през градските порти и след това да препусне към гората, където войските на Ордън можеха да го защитят. Надяваше се, че никой от вражеските стрелци няма да посмее да стреля по краля. Като вектор, той беше твърде ценен за Радж Атън.
Най-много се боеше, че конниците на Радж Атън можеха да се впуснат в гонитба.
За щастие, конят на краля изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен от крясъците на краля и от щуротиите му със стискането по шията. След като Габорн го затегна здраво, Силвареста прояви повече интерес да потупва животното и да го целува по врата, отколкото да се опитва да слезе и да тръгне пеш.
Радж Атън се приведе над напоената с кръв земя и задуши дирята на Габорн сред брезовата горичка. Горе на хълма стояха съветниците му и двама телохранители, осветени от обедното слънце.
Но тук, в сенчестата гора, Радж Атън търсеше сам, както можеше само той.
— Това е мястото — извика един от капитаните му.
Но земята миришеше само на плесен, хумус и гнили листа. От пожарите, изпепелили градината на чародея, се беше посипала пепел, заличавайки дирята. Разбира се, във въздуха се долавяше и нотка на пролята от войник кръв.
Принцът беше преминал през градината на билкаря, така че собствената му миризма беше маскирана под пластове розмарин, жасмин, треви и други богати аромати. Предната нощ хората на Радж Атън бяха отъпкали земята наоколо, още повече разваляйки миризмата.
Колкото повече душеше въздуха, толкова повече му убягваше дирята.
Но нито едно от ловните му кучета не можеше да проследява толкова добре, колкото самият Радж Атън. Така че Вълчия господар коленичи в мазната пръст и задуши грижливо — отсяваше някои миризми и търсеше точно онези, които можеха да принадлежат на Габорн. Запълзя напред, търсейки някаква следа, оставена от Габорн между дърветата. Може би младежът се беше отъркал в листата на някоя лоза или беше пипнал ствола на някоя елша. Ако го беше направил, миризмата му щеше да се задържи.
Не намери никаква миризма около кръвта, но се натъкна на нещо не по-малко интересно: землистия мускус на млада жена, девица, която е работила в кухните. Странно, че никой от ловците му не беше споменал за тази миризма. Можеше да е нищо, но можеше и да е жена, която е придружавала принца.
Радж Атън изведнъж стреснато се изправи. Няколко сипки от близкото дърво се разлетяха, уплашени от рязкото движение. Радж Атън се вслуша в тихия шепот на вятъра в клоните. Миризмата на момичето му беше позната, беше я помирисвал…
Тази сутрин.
Беше минал покрай нея на Пазарната улица, малко извън кралската цитадела.
Радж Атън притежаваше дарове на ума от над хиляда души. Помнеше всеки удар на сърцето си, помнеше всяка дума, изречена някога пред него. Сега си представи жената, поне както я беше видял, в тил. Добре оформена, с дълга тъмнокафява коса. Стоеше до някаква статуя от сив камък. Отново го връхлетя онова странно усещане — странно и необичайно замъгляване на мисълта.
Но… не, изведнъж осъзна той. Не можеше да е било статуя. Онова нещо се беше раздвижило. И все пак, когато го подмина, беше останал с впечатление за камък.
Той се помъчи да си спомни лицето на статуята, да си представи нещото, което беше подминал, като жива плът. Но не можеше да го види, не можеше да го превърне в образ. Статуя на момче — безлик, простоват на вид момък, облечен в мръсен халат.
Стояха на улицата близо до мястото, където беше убита неговата пиромантка.
Но почакай! Сега Радж Атън се сети — миризмата. Спомни си миризмата им. Задържа я в ума си. Да, тя беше и тук, в гората. Беше я подушил и в конюшнята. Младежът, когото Радж Атън беше видял в конюшнята, само преди няколко минути.
Радж Атън можеше да си спомни всичко, което беше видял от години. Сега се помъчи да извлече лицето на момъка, да го види там, в конюшните.
Но вместо момък му се привидя дърво… огромно дърво в средата на гората привечер, толкова огромно, че разлюлените му клони посягаха да уловят звездите.
Толкова мирно беше под това дърво, докато го гледаше, че Радж Атън вдигна ръце, усети как топлината на звездната светлина докосва дланите му и прониква в тях.
Изпита копнеж да бъде това дърво, да се разлюлее на вятъра. Неподвижен, непоклатим. Нищо повече от ствол и корени, протягащи се дълбоко в почвата, пипалца на корени, гъделичкани от безбройни червеи. Дълбокият дъх на вятъра. Птиците, зареяли се из клоните му, изплели гнездата си между сплетените клончета по короната, кълвящи личинки и мушици, скрили се под люспите на кората му.
Радж Атън стоеше, затаил дъх, сред горските дървеса, гледаше надолу към по-малките си събратя, вкусваше вятъра, който бавно се виеше около него и през него. Всички грижи бяха секнали. Всички надежди и въжделения бяха заглъхнали. Дърво — толкова мирно и невъзмутимо.
„Ааа, и да стоя така цяла вечност!“
В ствола му лумна огън.
Радж Атън отвори очи. Един от огнетъкачите му стоеше пред него и го гледаше. Беше го докоснал с горещия си пръст.
— Милорд, какво правите? Стоите неподвижен цели пет минути!