Радж Атън си пое дълбоко дъх и изненадано и притеснено огледа околните дървета.
— Аз… Габорн все още е тук, в града.
Но не можеше да опише момчето, не можеше да види лицето му. Съсредоточи се и видя в бърза последователност най-напред камък, после самотен планински връх, а след това — дълбоко ждрело.
„Защо не мога да видя лицето му?“ — зачуди се Радж Атън.
После вдигна очи към дърветата и разбра. Малък тесен пояс дървета към реката. Пръст, протегнат от Дънуд. Но все пак мощен.
— Опожарете тази гора — каза на огнетъкача.
И затича към градските порти, надявайки се, че не е закъснял.
Докато Габорн подкарваше конете през долния двор, от лицето му се лееше пот. При портите напираха хиляди войници.
Извън градската стена се бяха скупчили петстотин рицари. Бойните им коне бяха снаряжени с най-фината броня, каквато можеха да изковат ковачите на Силвареста, черна и излъскана.
Други хиляда стрелци стояха в готовност край стените, с изпънати лъкове в случай, че от гората излезе вражеска войска.
Но фактът, че толкова много мъже вече бяха напуснали замъка, не облекчаваше струпването при портите. Хиляди от войниците не пътуваха съвсем сами — щитоносци, готвачи, оръжейници, шивачи, носачи, стрелари, блудници, перачки — всичко това се тътреше по улиците. Радж Атън имаше в легиона си седем хиляди бойци, но още хиляда души се мъкнеха с лагера му. Оръжейници по двора навличаха броня на конете. Босоноги деца притичваха насам-натам. Две крави бяха хукнали по Складова улица и сега си пробиваха път с рога през тълпата.
Сред цялата тази врява и бъркотия Габорн теглеше коня на Йоме, на баща ѝ, както и на техните Дни, и се мъчеше да удържи жребеца си да не рита и хапе всеки войник, носещ червените вълци на Радж Атън на своя щит или палто.
Един тъмнолик сержант сграбчи юздите на коня на Габорн и изрева:
— Даваш кон, момче! Взимам тоя!
— Радж Атън ми нареди аз да му държа юздите — отвърна Габорн. — Той е за Джюрийм.
Сержантът си дръпна ръката като опарен и изгледа коня с копнеж.
Габорн проби през гъстата маса човешки тела и пое към тълпата войници, трупащи се по овъглената трева извън замъка. Стисна здраво поводите на кралския кон и се обърна назад.
Видиотеният крал се усмихваше на всички, махаше и устата му беше широко отворена от радост. Животното на Габорн с неговия сприхав нрав газеше през гъмжилото и отваряше път за конете, които го следваха. Последни се нижеха Йоме и Дните.
Близо до почернелите порти всеки напираше да премине по разрушения подвижен мост. Едната му страна беше изгоряла от пламъците на огнения дух, но я бяха поправили набързо.
— Отвори път за кралските коне! Пази се от кралските коне! — завика Габорн.
Докато минаваше под портала, мерна градските стени. Навсякъде пазеха стрелци, но пехотинците бяха напуснали постовете си.
После мина под главната арка. Не разчиташе много, че разрушеният мост ще издържи тежестта на конете, заедно с хората върху тях. Над дупката бяха хвърлили няколко дъски, но изглеждаха хлъзгави и податливи, затова той слезе от коня и накара Йоме да направи същото. Колкото до краля, него го остави на седлото и внимателно преведе конете един по един, след което навлезе сред тълпата войници, трупащи се по овъглената трева.
Войниците на Радж Атън нервно поглеждаха към хълмовете, нетърпеливи най-после да поемат на път. Трупаха се нагъсто, като уплашени. Звуците на ловните рогове на крал Ордън преди по-малко от час бяха помрачили настроението им.
Йоме премина моста и Габорн ѝ помогна да се качи отново, след което поведе коня ѝ по черния път, държейки юздите на своя, уж че е само прост коняр, комуто е било поръчано да доведе животните.
Изведнъж зад него настъпи вълнение. Един силен глас извика:
— Стой, принц Ордън!
Габорн се метна на коня, пришпори го с ритник и изрева:
— Дивеч, хо!
Конят му се понесе напред толкова силно, че Габорн едва не изхвръкна от седлото.
Беше взел коне от ловните конюшни на Силвареста, разчитайки, че са обучени за гонене на дивеч. На тази команда конете тичаха като вятъра. Тези коне бяха гледани в горите — със силни крака и стегната гръд.
Някакъв по-бързо мислещ войник изскочи на пътя на Габорн и понечи да вдигне бойната си брадва.
— Бий! — изрева Габорн и конят му скочи, замахна с предните си копита, и разцепи главата на войника с ръба на желязната си подкова.
От стените на замъка Радж Атън извика:
— Спрете ги! Дръжте ги! Преди да са стигнали дърветата!
Гласът му отекна от хълмовете.
Габорн препускаше през полето. До него препускаше Йоме, стиснала юздите на бащиния си кон.
Двамата Дни зад тях не бяха пришпорили конете си. Един войник сграбчи Дните на краля за пеша и го смъкна от седлото, а конят заподскача. Други трима се спуснаха да го уловят. Дните на Йоме, слаба жена с тънки устни, остави коня си да затанцува сред суматохата, зави настрани, после се впусна да ги догони.
Няколко десетки рицари пришпориха тежките си бойни коне, обучени за сражение на открит терен. Габорн не се боеше от тях. Под съкрушителната тежест на собствената им броня и тази на бронираните им ездачи, конете щяха да изостанат. Но все пак бяха подсилени коне, със свръхестествена сила и издръжливост.
Габорн извика на Йоме да подкара по-бързо. Имаше само един къс меч — не чак толкова много, за да се бие с мъже като тези.
По стените на замъка много от стрелците имаха големи лъкове, направени от стомана, които можеха да стрелят на петстотин разкрача. Десетки от тях насочиха стрели. От толкова далече никой не можеше да стреля точно, но един случаен изстрел може да те убие толкова сигурно, колкото и точният.
Конят му препускаше толкова плавно, че му се струваше, че е създание на вятъра, оживяло под него, копитата биеха с четворен ритъм. Жребецът изпружи уши, вдигна доволно опашка, благодарен, че са го пуснали на воля от конюшнята, благодарен, че може да препуска като вихър над земята.
Горите сякаш препускаха бясно срещу Габорн.
Една стрела профуча покрай врата му и забърса ухото на коня му.
Зад него се чу конско цвилене и Габорн се обърна и видя, че конят на Дните на Йоме залита, със забита в шията му стрела. Тънките устни на жената се бяха свили в учудено „О“. Тя се преметна през главата на коня — черна стрела стърчеше от гърба ѝ — и падна на овъглената трева.
Още стрели се носеха към тях във висока дъга. Габорн извика:
— Вдясно, хо-о!
Трите останали коня като един свърнаха встрани, избягвайки стрелите.
— Не стреляйте! — изрева Радж Атън. Глупавите лъкометци щяха да убият Посветителите му.
Пет дузини рицари препускаха бясно през черните поля, осеяни с мъртви върколаци и главанаци, към близките хълмове, където изгорели дървета вдигаха криви клони. Ако рицарите не успееха да догонят принца преди да навлезе в горите, Габорн щеше да намери безопасност при войниците на крал Ордън. Или още по-лошо — самите гори щяха да влязат в бой, за да опазят момчето.
Сякаш за да потвърди подозренията му, откъм гората прозвуча боен рог — пронизителен и самотен зов. Сигнал за хората на Ордън за атака.
Знаеше ли човек колко рицари се криеха там?
Двама огнетъкачи дотичаха на стените. Зноят на телата им се надигна свирепо като от адска паст.
Радж Атън само посочи. Не можеше да види лицето на момчето. Дори когато Габорн се обърна, неизвестно защо не можа да съсредоточи погледа си върху лицето му. Но знаеше гърба му, очертанията му.
— Рахжим, виждаш ли младежа там, който изостава и се готви за бой? Изгори го.
От черните очи на огнетъкача лумна доволна светлина. Рахжим издиша нервно; от разширените му ноздри изригна дим.
— Слушам, о, Велики.
Рахжим нарисува с пръста си руна на огнена сила във въздуха, после вдигна високо ръка и я стисна в юмрук за половин секунда към слънцето, греещо високо в небето. Небесата изведнъж помръкнаха, щом събра слънчевата светлина във фибрите си, нишки като разтопена коприна, събра ги наедно и ги усука надолу във въжета от енергия, съсредоточени в ръката му… докато дланта му не се изпълни с разтопени пламъци.