Рахжим задържа огъня за частица от секундата — достатъчно дълго, за да го съсредоточи на подходящ фокус. После го хвърли с цялата си мощ.
Габорн политна напред, когато вълната от вятър и огън го блъсна в гърба, и усети рязко парене. Зачуди се дали го е улучила стрела, но тутакси осъзна, че връхната му дреха е в пламъци.
Един от рицарите на Радж Атън препускаше до Йоме и се мъчеше да сграбчи юздите на коня ѝ.
Габорн бързо разкъса мръсната тлееща дреха и я метна във въздуха точно в мига, в който тя избухна в пламъци. Реши, че само калта по палтото го е предпазила да не изгори в тази прескъпа половин секунда. Дрехата падна върху муцуната на бойния кон на преследвача на Йоме и се закачи за шлема. Приличаше едва ли не на магьоснически трик.
Конят изцвили от ужас, залитна и хвърли ездача си.
Габорн пак се обърна към замъка. Беше вече на неколкостотин разкрача от огнетъкача — извън обхвата на най-опасните му заклинания.
След като бе пропуснал с първата си атака, сега огнетъкачът щеше да прояви мощта си в изблик на сляп бяс.
Горе на хълма бойният рог прозвуча отново, зовейки мъжете на крал Ордън на щурм. Самата мисъл за това ужаси Габорн. Ако крал Ордън нападнеше, Радж Атън щеше да разбере с колко малко войници разполага.
Небесата помръкнаха за втори път, но този път тъмнината се задържа по-дълго. Габорн се обърна. Огнетъкачът бе вдигнал ръце. Кълбо от огън, ярко и разтопено като слънцето, се оформи между тях.
Габорн притисна лицето си към шията на коня, помириса конската пот, сладникавия мирис на космите.
Пътят свиваше на изток, макар че скоро щеше да поведе на юг. Беше широк и прашен по това време на годината — прах, вдигана от товарните животни на хиляди търговци. Но напред минаваше през овъглени дървета към обещаващите подслон лесове отвъд тях. Точно оттам беше прозвучал бойният рог. Но ако Габорн оставеше пътя тук, ако продължеше направо, щеше по-бързо да се добере до гората.
А щом навлезете в нея, извън погледа на огнетъкача, щеше да е в по-голяма безопасност.
— Вдясно, хо-о! — извика той и подкара встрани от пътя. Животното на Йоме се подчини на командата, кралският кон тръгна по петите му. При внезапния завой крал Силвареста изрева от страх. Габорн остави коня си да прескочи като заек крайпътния насип и да се понесе през овъглените стволове.
Огненото кълбо профуча вляво от него — разширило се до размера на фургон и губещо силата си от разстоянието.
Притокът на топлина и светлина се блъсна в почернелия торф и го взриви. Във въздуха изригна черна пепел и огън.
Габорн запрепуска през черните стволове на дърветата, затанцува между тях, използвайки ги като щит зад гърба си. Макар и мъртви, осигуриха му някаква защита.
Войниците на Радж Атън се носеха след него и крещяха ругатни и проклятия на южняшките си езици. Лицата им бяха изопнати от ярост.
Само фактът, че сега нямаше нищо на себе си, нищо, което да го предпази освен кожата му, напомни на Габорн за билките на Бинесман в кесията, вързана на шията му.
Седефче.
Сграбчи кесията, скъса я от връвта на шията си и я метна във въздуха. Стритите на прах листа се разлетяха като облак.
Ефектът беше опустошителен.
Войниците започнаха да се давят от суха кашлица. Конете зацвилиха от болка, почнаха да залитат и да падат. Разкрещяха се мъже. По земята задрънча метал. Габорн се обърна назад.
Десетина рицари лежаха и кашляха върху овъгления склон на хълма. Всички останали бяха свърнали далече встрани от изпопадалите по необяснима причина техни другари. Повечето от тях бяха преценили за най-разумно да се оттеглят от настоятелните звуци на бойния рог, защото вече препускаха в тръс обратно към замъка Силвареста.
Габорн се изкачи на малкото възвишение и погледна пътя, който се виеше през тясна долина.
Сред почернелите дървета, недалече от билото, на гърба на неоседлана сива кобила седеше самотен воин. Държеше щита си в лявата си ръка — малък и кръгъл, не по-голям от блюдо.
Боренсон. Чакаше го. Едрият телохранител се усмихна на принца и белите му зъби блеснаха под рижата брада. Габорн не беше и помислял, че ще е толкова щастлив, щом види зеления рицар на дома Ордън на щита на някой воин.
Боренсон отново вдигна бойния рог към устните си, изсвири сигнала за атака и препусна към Габорн. Конят му прескочи трупа на един великан и се понесе надолу по хълма.
— Стрелци, изпъни! — извика Боренсон явно за заблуда… в долината нямаше нищо освен почернели дървета и камъни. Телохранителят му откачи от седлото бойната си брадва, размаха я над главата си и изтрополи покрай Габорн, за да прикрие изтеглянето на принца.
Само един от воините на Радж Атън се бе осмелил да прехвърли височината и сега се носеше надолу.
Грамаден мъж на черен жребец — бялата му дълга пика бе насочена напред, като лъч светлина. Макар и за половин секунда, докато дърпаше юздите на коня си, за да свие настрани, Габорн погледна назад.
Рицарят носеше черна ризница под златистото връхно палто с извезана на гърдите емблема — червените вълци на Радж Атън. Пиката му с цвят на слонова кост беше оцапана с кръв.
На високия му шлем бяха нарисувани бели криле, показващи, че не е обикновен войник, а капитан от гвардията на Радж Атън, Непобедим с не по-малко от петдесет дара.
Боренсон не можеше да се мери с него.
Въпреки това Боренсон пришпори коня си срещу воина и жребецът му замята буци пръст с всеки удар на копитата.
И тогава Габорн разбра: войниците на баща му се бяха оттеглили, нямаше да се върнат, за да го спасят. Боренсон трябваше да убие рицаря или да загине, забавяйки го, иначе Радж Атън щеше да научи истината.
Габорн измъкна късия меч от колана на кръста си.
Непобедимият се понесе по склона с насочена напред пика.
Боренсон вдигна високо бойната си брадва. Най-разумното щеше да е да премери замаха си и да парира пиката преди върхът ѝ да разкъса ризницата му.
Но тези воини бяха подсилени, а Габорн не знаеше какви видове сила или таланти можеха да притежават Непобедимите. Не беше подготвен за тяхната тактика.
Точно когато изглеждаше, че Боренсон ще бъде поразен, той извика:
— Чисти!
Конят му скочи и изрита.
Пиката на Непобедимия се заби в конската шия. Чак тогава Габорн видя, че е „прикована пика“ — здраво притегнато с болтове към металната ръкавица на рицаря оръжие. Болтовете помагаха при двубой с брониран противник, защото гарантираха, че рицарят няма да я изтърве, когато пиката удари метала.
За нещастие, човек не можеше да пусне пиката, без да махне тежките стоманени болтове, които я придържаха към ръкавицата. Сега, след като острието ѝ се заби в конската плът и кост, тежестта на коня беше такава, че ръката на рицаря се изви нагоре и назад, после изпука и костите на рамото се строшиха още докато пиката пращеше под грамадния натиск.
Непобедимият изрева от гняв, а безполезната му дясна ръка остана прикована към счупената пика.
С лявата си ръка той награби боздугана си, докато Боренсон се мяташе от коня си, замахвайки с острата си брадва с такава сила, че тя разкъса ризницата на Непобедимия, проби кожения елек отдолу и острието се заби под гърлото му.
Боренсон изхвърча след оръжието си и цялата тежест на щита му се стовари върху едрия рицар. Двамата се претърколиха на кълбо през гърба на рицарския кон и паднаха в пепелта.
Толкова свирепи удари щяха да убият на място някой обикновен човек, но обляният в кръв Непобедим на Радж Атън нададе боен вик и отхвърли Боренсон на няколко разкрача надолу по склона.
После скочи на крака и надигна боздугана си. Габорн се зачуди дали ще оправдае името си, защото наистина изглеждаше непобедим. Някои от тези рицари притежаваха над двайсет дара на жизненост и можеха да се съвземат почти след всеки удар.