Видя крал Силвареста и си каза: „Не аз съм смъртта. Не аз съм унищожителят.“
Винаги се беше старал да е добър войник. Въпреки че живееше благодарение на меча си, убиването никога не му беше носило радост. Сражаваше се, защото се стремеше да защити други — за да спаси живота на свои приятели, а не за да отнеме живота на враговете си. Дори другарите му не разбираха това. Въпреки че се усмихваше в битка, усмихваше се не от радост или от жажда за кръв. Правеше го, защото отдавна беше разбрал, че предвещаващата смърт усмивка всява ужас в сърцата на противниците му.
Беше получил задача от своя крал: да убие Посветителите на Радж Атън, макар тези Посветители да можеха да се окажат най-старите и скъпи приятели на господаря му, дори Посветител да се окажеше собственият син на краля.
От пръв поглед Боренсон разбра, че крал Силвареста е отдал дара си. Видиотеният крал вече не знаеше как се седи на седло. Надвесваше се напред с опулени от страх очи, стенеше несвързано, завързан за седлото.
До краля яздеше Йоме или кралицата — Боренсон не можеше да реши коя от двете — цялото ѝ обаяние бе изстъргано от нея, кожата ѝ бе груба като кора на стар дъб. Непознаваема.
„Не аз съм смъртта“ — каза си отново Боренсон, макар да знаеше, че трябва да донесе смърт на тези двамата. От тази мисъл му прилоша.
„Пирувал съм на трапезата на този крал“ — каза си Боренсон и си спомни миналите години, когато Ордън срещаше Хостенфест със Силвареста. Миризмата на печено свинско, на младо вино и ряпа винаги беше силна на тази трапеза — пресен хляб и мед, портокали от Мистария. Силвареста винаги беше щедър с виното, както и с шегите.
Ако Боренсон не смяташе краля за личност твърде високопоставена спрямо собствения му сан, щеше да е горд да го нарече свой приятел.
На остров Твинн, родното място на Боренсон, кодексът на честта беше ясен: да ограбиш или убиеш някой, който те е хранил, е подлост. Онези, които го правеха, не получаваха никаква милост, когато ги убиваха. Веднъж Боренсон беше видял как пребиха един с камъни почти до смърт само защото беше нагрубил своя домакин.
Боренсон беше яздил дотук с надеждата, че няма да му се наложи да изпълни заповедите на своя крал, с надеждата, че цитаделата на Посветителите ще е толкова добре охранявана, че изобщо няма да му се удаде шанс да влезе, с надеждата, че крал Силвареста ще е отказал да отдаде дара си на Радж Атън.
Йоме. Сега Боренсон позна принцесата, не по лицето, а по изящната ѝ стойка. Спомни си за една късна нощ преди седем години, когато беше седял в кралската цитадела до пламтящия огън; пиеше греяно вино, докато Ордън и Силвареста си разправяха смешни ловни истории отпреди години. В един момент малката Йоме, събудена от силните смехове под стаята ѝ, беше дошла да послуша.
За изненада на Боренсон, принцесата седна в неговия скут, където стъпалата ѝ щяха да са по-близо до огъня. Не беше потърсила кралския скут или този на някой от кралските телохранители. Беше избрала него и просто седна до огъня, и сънено се загледа в рижата му брада. Беше красива още като дете и той се почувства някак като закрилник, представи си как някой ден ще има точно толкова красива дъщеря като нея.
Сега Боренсон се усмихваше на Габорн, мъчеше се да прикрие гнева си, самоомерзението си, заради дълга, който трябваше да изпълни. „Не аз съм смъртта.“
Бойният кон на мъртвия враг беше избягал малко по-надолу и сега стоеше с изпънати уши и спокойно наблюдаваше сцената. Йоме се спусна при него, зашепна му тихо и хвана юздите. Конят понечи да я захапе, но Йоме го плесна по бронираната муцуна, за да разбере, че тя командва. После го поведе към Боренсон.
Вървеше сковано; жълтите ѝ очи бяха пълни със страх. Каза:
— Заповядайте, сир Боренсон.
Боренсон не взе веднага юздите. Когато се наведе към него, беше на един удар разстояние. Можеше да я удари с облечения си в металната ръкавица юмрук и да ѝ прекърши врата, без да вади оръжие. Но ето че тя стоеше пред него, предлагаше му услуга, отново като негов домакин. Той я гледаше, неспособен да замахне.
— Днес извършихте голяма услуга на моя народ — каза тя, — като извлякохте Радж Атън от Силвареста.
В душата на Боренсон се породи смътна надежда. Имаше някаква нищожна възможност тя да не служи за вектор на Радж Атън, а само да е отдала дара си и следователно да не представлява сериозна заплаха за Мистария. Това щеше да му даде някакво основание да я пощади.
Боренсон взе юздите на коня с разтуптяно сърце. Жребецът не се възпротиви, нито се дръпна от вида на вражеската броня. Само размаха сплетената си опашка да прогони мухите от задницата си.
— Благодаря ви, принцесо — отвърна с натежало сърце Боренсон. „Заповядано ми е да ви убия“, искаше му се дай каже. „Дано никога да не бях те виждал.“ Но трябваше да помисли и за плана на Габорн. Може би принцът имаше някакво основание да изведе краля и Йоме, някаква причина, за която Боренсон не можеше да се досети.
— Чух още рогове в горите — каза Йоме. — Къде са хората ви? Бих искала да им благодаря.
Боренсон извърна глава.
— Тръгнаха преди час. Тук сме сами. — Не беше време за приказки. Той прибра оръжията си от мъртвия кон, нагласи ги на вражеския и го възседна.
Препуснаха през овъглените дървета до пътя, после излязоха на него; копитата на конете им изтрополиха по един обгорял хълм, после по друг, докато най-сетне не стигнаха живи дървета, обещаващи им подслон.
Край един бълбукащ поток в края на леса Габорн им извика да спрат. Дори един подсилен кон, с жигосани на шията и гърдите му руни, трябваше да си поеме дъх и да се напои.
Освен това в зелената трева до потока лежеше някакъв войник от дома Ордън. Окървавеният му врат беше пронизан от черно копие на върколак. Тъжно напомняне, че макар малката им група скоро да навлезете в леса, все още нямаше да са в безопасност.
Вярно, Боренсон и мъжете му бяха гонили върколаци през цялата сутрин и ги бяха разпръснали. Но върколаците бяха ловки нощни ловци и обикновено се биеха на малки глутници. Тъй че някои от тези глутници щяха да са тук из горите, да се крият и да дебнат.
Габорн слезе от коня, оставиха животните да се напоят, а той отиде при убития войник и вдигна забралото му.
— Горкият Торин — каза Боренсон. — Беше добър войник, с талант при боравенето с боздугана.
Торин носеше обичайното облекло на воин от Мистария — черна плетена ризница върху елек от овча кожа. Тъмносиньото палто върху ризницата беше с емблемата на Мистария, зеления рицар — мъжко лице с дъбови листа в косата и брадата. Габорн огледа извезания зелен рицар върху палтото на Торин.
— Красиви цветове — прошепна принцът. — Най-красивите, които може да носи човек. — Започна да разсъблича Торин. — Това е вторият труп, който ограбвам днес — изпъшка Габорн, недоволен сякаш от предчувствието, че може да не се окаже последен.
— Е, милорд, с това само придавате достойнство на професията — каза Боренсон; не искаше да обсъжда своя проблем. Хвърли кос поглед към Йоме и улови страха в стойката ѝ.
Тя знаеше какво трябва да направи. Дори и тя го знаеше.
Но Габорн като че ли не се досещаше. Полудял ли беше? Или просто недозрял? Какво го беше накарало да си въобрази, че ще може да се измъкне от Радж Атън с една жена и един идиот като негови подопечни? Добрите коне са нищо, ако не можеш да ги яздиш — а Силвареста явно не можеше да язди.
— Къде е баща ми? — попита Габорн, докато разсъбличаше трупа.
— Не се ли сещаш? — отвърна Боренсон, неподготвен за въпроса. — Точно сега, бих казал, че е на петдесет мили от Лонгмът и се надява да стигне там преди мръкнало. Радж Атън има там четиридесет хиляди силара, заровени в градините с ряпа зад имението Бредсфор. Знаеш къде е това имение, нали?
Габорн поклати отрицателно глава.
— На пътя, три мили южно от замъка — каза Боренсон. — Сива сграда с две крила и оловен покрив. Прихванахме съобщение от херцогиня Ларън, което гласи, че Радж Атън очаква неговата армия да стигне до Лонгмът до ден-два. Баща ти се надява да ги изпревари за съкровището.