Хората на Радж Атън вече доста пъти бяха подценили издънката на крал Ордън. Ако се съдеше по избраните от него коне, Габорн щеше да навлезе дълбоко в леса и да отбягва главния път.
Но защо? Защото искаше да вкара Радж Атън в капан? Дали момчето не беше скрило войници в гората?
Или просто се страхуваше да пътува по пътя? Радж Атън беше оставил в свитата си няколко подсилени коня. Чудесни коне, специално отгледана порода за равнините и пустинята, всеки с родословие отпреди хиляда години. Може би момъкът знаеше, че неговите няма да надбягат конете на Вълчия господар на равен терен.
Но тук щеше да е почти невъзможно да се догонят планинските ловни коне на Габорн, които тичаха без броня, с техните здрави кости и силни крака. Джюрийм подозираше, че Габорн и Йоме познават тези лесове по-добре и от най-осведомения шпионин.
Пое си дъх, пресмятайки колко души да изпрати. От Габорн щеше да се получи чудесен заложник, ако Вълчия господар завареше нещата в Лонгмът такива, каквито подозираше.
Макар лесовете да бяха безмълвни, преди по-малко от час Джюрийм бе чул бойните рогове на Ордън да свирят из Дънуд.
Най-вероятно Габорн вече се беше добрал до войниците на Ордън и сега беше обкръжен от стотици телохранители. Но все пак… не можеше просто да го остави да си иде. Само при мисълта, че Габорн може да се измъкне, той кипна от гняв.
— Трябва да пратим хора да намерят момчето — каза Джюрийм. — Сто от най-добрите ни съгледвачи може би?
— Не — каза Радж Атън. — Заделете двайсет от най-добрите ми Непобедими и им наредете да свалят бронята от конете. Искам също двайсет мастифа да проследят принца.
— Както желаете, милорд — отвърна Джюрийм и се обърна, за да предаде заповедта на преминаващата долу войнишка колона. Но се сети за нещо. — Кой от командирите ще ги води?
— Аз ще водя — каза Радж Атън. — Преследването на принца май ще се окаже интересно развлечение.
Джюрийм вдигна тъмната си вежда. После се поклони в знак на примирение.
— Смятате ли, че ще е разумно, милорд? Други могат да го хванат. Даже и аз мога да отида. — Мисълта за тази езда, за болката, която щеше да изтърпи задникът му, го накара да млъкне.
— Други могат и да го хванат — отвърна Радж Атън, — но не толкова здраво като мен.
Надежда за дрипльовци
Пътят за Лонгмът беше кален заради закрилите небето буреносни облаци. Крал Ордън преодоля без отдих целия път до село Хейуорт — разстояние от деветдесет мили. Беше мирно селище, проснало се по двата бряга на река Дуиндъл. Обикновено село, с една малка мелница. На юг, докъдето на човек му стигат очите, се простираха ниски заоблени хълмове, всички покрити с вековни дъбове.
Хората тук водеха кротък живот. Повечето бяха бъчвари, правеха съдове за вино и за зърно. Напролет, когато реката придойдеше, човек често можеше да види мъже на салове от стотици бъчви, вързани една за друга, да карат по течението стоката си на пазар.
На Менделас Ордън изобщо не му беше приятно, че се налага да подпали моста. Често се беше отбивал тук по време на пътуванията си да се наслади на чудесния ейл, варен в хана „Дуиндъл“, разположен на малкото полуостровче до моста и с хубав изглед към реката.
Но докато стигне до селцето, дъждът беше намокрил моста. Хората му се опитаха да запалят огън край гъстите къпинаци на брега, но склонът беше стръмен и водата, която се стичаше отгоре, беше направо като порой.
Ордън си беше мислил, че две добре напоени с масло факли ще свършат работа, но дори и те се оказаха безполезни.
Тъкмо проклинаше късмета си, когато две местни момчета доведоха от странноприемницата ханджията, стария Стийвдор Харк. Ордън много пъти се беше радвал на гостоприемството му.
— Виж ти, виж ти, ваше величество, какво ви води с хората ви насам? — подхвана с доброжелателен тон поклащащият се по улицата ханджия. Хиляда и петстотинте бойци на Ордън като че ли изобщо не го притесняваха. Беше дебел, в торбести панталони и с престилка над шкембето. Тлъстото му лице беше червендалесто под посивялата брада, а от бузите му се стичаха капки пот.
— Ще трябва да изгорим моста ви — отвърна Ордън. — Тая нощ ще дойде Радж Атън. Не мога да го оставя да ме догони. С радост ще възмездя селото за неудобството.
— А, не вярвам да можете да изгорите тоя мост — засмя се ханджията. — Май ще е по-добре да се отбиете да пийнем. Мога да ви нагостя с командирите с чудесна гозба.
— Защо да не можем да го изгорим? — попита крал Ордън.
— Магия — каза ханджията. — Преди петнайсет години го удари мълния, изгоря до основи. Тъй че като го строихме отново, взехме един воден магьосник да му направи заклинание. Това дърво огънят не го лови.
Ордън го загледа мълчаливо под проливния дъжд. Думите на ханджията го жегнаха в сърцето. Ако водеше със себе си воден магьосник, щеше да развали заклинанието. Но не водеше. А и дъждът така валеше, че мостът сигурно нямаше да пламне и без воден магьосник.
— Тогава ще трябва да го насечем — каза Ордън.
— А, за туй и дума да не става — избоботи ханджията. — Ако искате да го свалите, свалете го, но дъските оставете, че да можем пак да си го построим вдругиден. Можем да ги приберем при мелницата.
Ордън обмисли предложението. Стийвдор Харк беше нещо повече от ханджия. Беше освен това и кмет, човек здравомислещ и с усет за нещата. Мостът беше направен от яки греди и дъски. Три каменни стълба, дълбоко набити в коритото на Дуиндъл, го крепяха. Да се смъкне мостът част по част щеше да е по-трудно, но ако влезеха в работа хиляда и петстотинте войници, щеше да стане достатъчно бързо. Силите знаеха, че дори и неговите подсилени коне имаха нужда от почивка.
Открит оставаше и въпросът с приятелството. Ордън не можеше току-така да разруши моста. Направеше ли го, при следващото си гостуване в селцето като нищо щеше да открие, че добрият ейл, кой знае защо, е станал на оцет.
— Е, приятелю — рече Ордън, — с удоволствие ще хапна от вечерята ти, докато ви крием моста.
Сделката се сключи.
Докато дъждът се лееше и мъжете му се потяха, Ордън се отби в хана, седна край камината и се умисли.
Бяха му обещали притоплена яхния, но само след половин час собственикът на хана лично му поднесе топла-топла баница и печено свинско — от големите глигани, заради които ловът в Дънуд беше толкова прочут. Месото миришеше апетитно, обилно поръсено с пипер и розмарин, мариновано в тъмна бира, а след това опечено с моркови, гъби и лешници. А на вкус беше точно толкова добро, колкото и на мирис.
И, разбира се, беше съвсем незаконно. На простолюдието не беше позволено да ловува кралските глигани; Стийвдор Харк можеше да изяде як бой с камшици за това прегрешение.
Месото се оказа чудесен и много уместен дар. Въпреки че Харк явно се опитваше да повдигне духа на Ордън, щедрият му жест имаше обратен ефект — само хвърли Ордън в тежка меланхолия, която го накара да се заседи край огъня, да чеше нервно брадата си и да мисли за плановете си.
Колко пъти беше ял в този хан по време на пътуванията си на гости на Силвареста? Колко пъти беше пирувал от плячката на тези лесове? Колко пъти беше изпитвал възбудата при лая на кучетата, подгонили големите глигани, и беше изпитвал радостта, когато хвърлеше късото копие, за да порази дивия звяр?
Гостоприемството на ханджията и вкусната му храна накараха крал Ордън да се почувства някак… тъжен.
Преди пет години, докато Ордън ловуваше тук, един убиец се беше промъкнал в цитаделата му и беше убил жена му и новороденото им бебе. Беше минала само половин година, откакто двете му дъщери загинаха при предното нападение. Убийството на жената на крал Ордън и на бебето го вбесиха. Но убиецът така и не беше заловен. Следотърсачите хванаха дирята му, но го изгубиха в планините южно от Мистария. Сигурно се беше измъкнал на югоизток в Инкара или пък на югозапад в Индопал.