Ордън бе предположил, че е намесен или Индопал, или Мъятин. Но не можеше да удари съседите си в изблик на сляп гняв, без доказателство.
Затова зачака. Чакаше и чакаше убийците да се появят отново.
Не се появиха.
Ордън знаеше, че е изгубил част от самия себе си. Повече не се ожени, никога не беше и мислил за втори брак. Човек не може да замени изгубена ръка или крак, та как би могъл да се надява, че ще замени половината от себе си?
Вече от години той истински чувстваше болката. При толкова много дарове на ум можеше съвършено да си спомни гласа ѝ, лицето ѝ. В сънищата му Корет продължаваше да идва и да му говори. Често, когато се събуждаше в студено зимно утро, се изненадваше, щом откриеше, че меката ѝ плът не се притиска до него, че не се опитва да изпие топлината му, както го правеше, докато беше жива.
Трудно му бе да опише усещането за загуба, което изпитваше. Крал Ордън веднъж се бе опитал да го опише на самия себе си.
Не че изпитваше чувство, че е изгубил бъдещето си, че животът му е свършил. Бъдещето беше синът му. Той щеше да продължи, да продължи без него, стига да го желаеха Силите.
Нито пък изпитваше чувството, че е изгубил миналото си, защото много добре си спомняше вкуса на целувките на Корет в нощта на брака им, как плачеше от радост, когато за първи път накърми Габорн.
Не, това, което беше изгубил, беше настоящето. Възможността да е със съпругата си, да я обича, да преживее всеки буден миг с нея.
И все пак, докато седеше в хана и дъвчеше вкусното печено върху тънкия порцеланов поднос, крал Ордън си даде ясна сметка, че нещо е изтръгнато от него.
Миналото му вече го нямаше. Всичките му хубави спомени скоро щяха да се окажат непоносими. Крал Силвареста все още не беше мъртъв, доколкото Ордън знаеше, но по някое време тази вечер Боренсон щеше да се опита да изпълни заповедите, които бе получил. Ордън беше принуден да убие човека, когото най-много обичаше и комуто най-много се възхищаваше.
Мръсно дело. Горчива подправка за толкова вкусно ястие.
Може би Стийвдор Харк разбра по някакъв начин какво изпитваше, защото поднесе от притоплената яхния на неколцината му командири, след което дойде и седна за малко при Ордън да му изрази съчувствието си.
— Снощи чухме вестите от замък Силвареста — каза той. — Лоши вести. Най-лошите, които съм чувал.
— Да, най-лошите от няколко поколения — изпъшка Ордън и изгледа стария ханджия. Тази година Стийвдор беше побелял малко повече по слепоочията. То и косата му вече изглеждаше повече побеляла, отколкото прошарена.
Разправяха, че всяка година Господарите на Времето звънват една сребърна камбана и че при звъна на камбаната, който я чуе, остарявал с година. За ония, от които Господарите на Времето не били доволни, камбаната можела да звънне и повече от веднъж, докато онези, които се харесвали на Господарите на Времето, можело изобщо да не чуят никакъв звън.
Тази година Господарите на Времето не бяха облагодетелствали Стийвдор Харк. Очите му изглеждаха подпухнали. От безсъние? Снощи поне този човек едва ли беше спал след толкова трагична вест.
— Мислите ли, че някой може да го прогони това чудовище? — попита Стийвдор. — Силите му май са повечко от вашите.
— Надявам се да го прогоня — каза Менделас.
— Че то, ако го направите, вие ще трябва да ни станете крал — каза мрачно ханджията.
Крал Ордън не беше обмислял подобна възможност.
— Не. Вашата кралска фамилия е непокътната. Ако домът Силвареста падне, следващата претендентка за титлата е графинята на Арънс.
— Едва ли. Хората няма да я подкрепят. Омъжена е за Сюард и е твърде далече, за да управлява. Виж, вие ако върнете Хиърдън, хората никой друг няма да щат, освен вие да им станете господар.
При тази мисъл сърцето на Ордън подскочи. Винаги беше харесвал горите и хълмовете на Хиърдън. Винаги беше обичал чистите, дружелюбни тукашни хора, кристалния въздух.
— Радж Атън ще го прогоня — заяви Ордън.
Знаеше, че няма да е достатъчно да прогони Радж Атън от тази земя. Трябваше да направи повече. Един Вълчи господар не можеше просто да бъде набит с камшик като пале. Трябваше да бъде заклан като бясно псе.
Крал Ордън видя сякаш с очите си разгръщащата се мащабна война, осъзна, че трябва да се подготви за офанзива на юг, да удари по Деяз и Мъятин, и Индопал още по първа пролет, оттам да се понесе на юг в Куран и Дармад, и кралствата отвъд тях.
Докато не бъдат умъртвени всички Посветители на Радж Атън и не бъде заклан самият Вълчи господар.
Ако спечелеше тази война, щеше да има земи за плячкосване. Повечето южни кралства не го интересуваха особено, но едно щеше да вземе: мините за кръвен метал на Картиш, южно от Индопал.
Крал Ордън смени темата и заговори с ханджията за минали дни, за ловуванията със Силвареста. Ордън се пошегува:
— Ако дойде ден аз да съм крал на Хиърдън, май ще трябва да те поканя на следващия ми лов.
— Е, боя се, че това ще е единственият начин да ме спрете да бракониерствам — засмя се Стийвдор Харк и потупа краля по рамото толкова свойски, колкото никой в Мистария нямаше да се осмели.
Но Ордън допускаше, че Силвареста много пъти е бил потупван по гърба от приятелите си. Такъв човек си беше. От тия, дето не държаха много на студенината и високомерието, за да изглеждат царствено.
— Значи се разбрахме — каза Ордън. — Ще те взема на следващия ми лов. — Ордън отново смени темата. — Сега на въпроса. Като дойде тук армията на Радж Атън, ще завари, че моста го няма. Моля те за една услуга. Напомни им, че Глиганския брод е достатъчно плитък за изгазване.
— Ами че те бездруго оттам трябва да минат, нали? — попита Харк.
— Тая земя им е непозната — каза Ордън. — Шпионите им може да са отбелязали на картите им само мостовете.
— Някоя изненада ли сте им намислили? — Ордън кимна. — Тогава ще им кажа.
Ханджията стана и се разшета. Скоро дъждът спря и крал Ордън излезе от хана, готов отново да се отправи на поход.
Най-напред провери, за да е сигурен, че мостът е свален — дебелите му греди и дъски бяха прибрани на сигурно място и грижливо укрити. После остави хората си и конете да си довършат кратката вечеря.
Командирите му бяха закупили зърно за конете, бяха отворили за войската и няколко бурета ейл. Макар да бяха загубили един час езда, хората му се пооживиха и поеха по пътя за Лонгмът доста освежени и много по-енергично.
Следобеда продължиха през хълмовете Дъркин и покрай планинските подножия, за да стигнат Лонгмът преди залез-слънце.
Замъкът Лонгмът бе разположен на стръмна височина сред хълмисти равнини, с китно малко градче на югозапад. Не беше голям, но стените му се издигаха невероятно високо. Брустверите се открояваха ярко. Лъкометците стреляха през тях или хвърляха врящо масло и камъни върху нападателите на всяка част от стената, без да ги плаши възможна отплата.
Каменният градеж на стените беше забележителен. Повечето камъни тежаха по дванайсет-четиринайсет тона, но въпреки това бяха наместени така точно, че човек трудно можеше да намери цепнатина, за която да се хванат пръстите му.
Мнозина считаха Лонгмът за невъзможен за изкачване. Никой противник досега не беше постигал успешно изкачване на външните стени. Замъкът беше падал само веднъж, преди петстотин години, когато сапьори успели да прокопаят тунел под западната стена и тя се сринала.
Оттогава замъкът не беше падал.
Тъй че когато войската наближи Лонгмът, крал Ордън неволно изпита копнеж най-сетне да усети сигурността му. Не беше подготвен за разрухата, която щеше да го посрещне.
Селището в подножието на замъка беше разрушено: стотици домове, плевни и складове — всичко беше изгоряло до темелите. От някои къщи все още се виеше дим. По околните пасища нямаше едър добитък и овце. Едно животно не се мяркаше даже.
Сивите знамена на Лонгмът се издигаха на пилони по кулите и по стените. Но бяха раздрани и изпокъсани. По външните стени бдяха на пост няколко десетки войници.