Ордън очакваше да завари селището такова, каквото го беше видял за последен път. Зачуди се дали тук не се е разгоряла някоя голяма, останала неизвестна за него битка.
След това осъзна какво е сполетяло тази земя. Войниците на Лонгмът бяха опожарили градчето до основи и бяха вкарали вътре всички стада в очакване на обсадата на окупационните сили на Радж Атън. Като бяха подпалили града, те бяха лишили окупаторите от подслон. Тук, по тези голи хълмове, при настъпващата зима подслонът щеше да е твърде важен.
Докато малката му войска приближаваше портите на замъка, Ордън забеляза облекчението, изписало се по лицата на войниците по стените. Някой наду боен рог — къс сигнал, изсвирван само когато е забелязано пристигането на приятелски подкрепления.
Подвижният мост се спусна.
Когато крал Ордън мина през портите, мъжете от замъка се развикаха радостно. Но виковете бяха малобройни и рехави.
Не беше подготвен и за гледката, която го посрещна: навсякъде покрай стените от вътрешната страна на цитаделата лежаха проснати трупове и до тях седяха ранени граждани. Много от тях бяха с броня — щитове и шлемове, взети от сразените бойци на Радж Атън. Кръв беше оплискала каменните зидове по пасажите на стените. Имаше десетки строшени прозорци. По гредите на сградите се мяркаха забити брадви, стрели и копия. Кулата на нечие господарско имение беше рухнала.
На фасадата на цитаделата на херцога висеше самият херцог — от един прозорец — обесен на собствените си черва, точно както го беше описала херцогиня Емадайн От Ларън.
Навсякъде се виждаха следите от битката. И много малко оцелели.
Пет хиляди души бяха живели тук. Пет хиляди мъже, жени и деца, които се бяха сражавали със зъби и ножове, за да прогонят хората на Радж Атън.
Нямаха си войници с тежки дарове и боен опит от много години. Нямаха силни оръжия. Бяха разчитали може би само на изненадата и на силния си дух.
И бяха спечелили. След това семействата им бяха избягали, страхувайки се от възмездието на Радж Атън.
Крал Ордън беше очаквал да завари четири или пет хиляди души, обитаващи този замък и градчето — хора, които можеше да използва, за да подсилят отбраната му, хора, които можеше да окуражи за дарове.
Навсякъде щъкаха кокошки и гъски. Из вътрешния двор ровеха свине.
И тук го посрещнаха немощни възгласи, които скоро заглъхнаха. Някакъв мъж извика от върха на цитаделата на Посветителите:
— Крал Ордън, какви вести носите за Силвареста?
Ордън погледна нагоре. Мъжът беше облечен в спретнатата униформа на капитан. Трябваше да е капитан Седрик Темпест, наместникът на херцогинята и временно назначен за командващ отбраната на замъка.
— Замък Силвареста е паднал и хората на Радж Атън го държат.
Лицето на капитан Темпест се смрази от ужас. Явно беше очаквал по-добри вести. Едва ли разполагаше с повече от стотина души. Не беше по силите му да защити замъка, можеше само да го задържи, докато Силвареста успее да изпрати помощ.
— Имайте кураж, мъже на Силвареста — призова Ордън и Гласът му накара думите да отекнат от стените. — Силвареста все още има кралство и ние ще му го върнем!
Стражите по стените нададоха възгласи:
— Ордън! Ордън! Ордън!
Ордън се обърна към яздещия до него капитан Стрекър и му прошепна:
— Капитане, отидете лично на юг до имението Бредсфор и потърсете в градината с ряпа. Търсете за прясно изкопано. Там трябва да намерите заровени силари. Ако успеете, донесете ми двайсет силара с руни на метаболизъм, останалите заровете. Скрийте ги добре.
После Ордън се усмихна и махна с ръка на дрипавите защитници на Лонгмът. Нямаше да е от полза да прибере всички силари в замъка — не и след като Радж Атън можеше да щурмува и да срине целия замък, за да ги намери.
Само трима живи хора знаеха къде са скрити силарите — той самият, Боренсон и сега капитан Стрекър.
Искаше да е сигурен, че ще остане така.
Шепоти
Не повече от час беше изтекъл в горите на Дънуд, когато Йоме за пръв път чу лая на ловните кучета — призрачен звук, носещ се като мъгла от долината зад тях.
Току-що бяха закапали едри капки дъжд, а от планините тътнеше далечен грохот на приближаваща се буря. Насрещни ветрове, духащи кой накъдето му скимне, правеха така, че кучешкият лай ту достигаше ясно до ушите ѝ, ту заглъхваше, ту ги догонваше отново.
Тук, на каменистия гол рид, звукът изглеждаше далечен — на мили от тях. Но Йоме знаеше, че разстоянието е измамно. Бойни псета с дарове на метаболизъм можеха много бързо да пробягат няколко мили. Конете вече се уморяваха.
— Чу ли ги? — извика Йоме на Габорн. — Не са много далече.
Габорн се озърна, след като конят му прескочи един висок шипков храст и се гмурна отново в дълбокия лес. Лицето му беше пребледняло; той се намръщи.
— Чувам ги. Да побързаме.
Побързаха, и още как. Габорн стисна бойния чук и вместо да завива покрай дърветата, подкара коня си право напред и така се натресе в клоните, че на Йоме и на баща ѝ не им се наложи да се снишават под тях.
Йоме се боеше, че това бягане е глупаво. Баща ѝ не знаеше къде се намира, не съзнаваше, че е в опасност. Просто се взираше втренчено в дъждовните капки. В пълна забрава.
Баща ѝ не можеше да си спомни как се язди кон, а мъжете, които ги преследваха, сигурно бяха опитни ездачи.
Габорн реагира на опасността, като препусна по-бързо. След като прекосиха голям участък борова гора, той подкара коня си в галоп през някаква седловина към още по-дълбоките лесове на запад.
Тропотът на конските копита, тежкият дъх от издуващите се до краен предел конски дробове, всичко това бе погълнато от грамадните тъмни дървеса, по-високи от всички дървета, които Йоме бе виждала в Дънуд.
Тук подсилените им коне затичаха с удвоени сили. Габорн ги остави да препускат на воля и животните само дето не полетяха през клисурата, все по-навътре в сгъстяващия се мрак. Небесата отгоре им закънтяха от гръмотевичен тътен. Върховете на високите борове се заогъваха от вятъра и дърветата запращяха чак до корените, но в тези гъсти гори дъждът не ги стигна. Капваше по някоя капка през гъстите борови клони, но рядко.
След като конете препускаха толкова бързо в тези гори, Йоме не възрази, че Габорн е тръгнал по клисурата, все по-навътре и по-навътре, така че пътят им се виеше около подножието на планината. По едно време се озоваха на северозапад, обръщайки в кръг едва ли не обратно към замъка Силвареста.
Но не, реши тя след малко — не беше към замъка, а по-скоро на запад, все по-навътре, към Западния лес. Към Седемте стоящи камъка в най-дълбоките недра на древния лес.
Тази мисъл я притесни. Не се помнеше някой да е стигал до Седемте стоящи камъка и да се е връщал жив — във всеки случай никой не ги беше виждал от няколко поколения. Баща ѝ ѝ беше разправял, че не трябва да се бои от духовете, обитаващи горите около камъните. „Ерден Геборен ни е дал тези лесове още докато е бил жив и ни е направил владетели на тази земя — казваше той. — Бил е приятел на мътните и затова и ние сме им приятели.“
Но дори баща ѝ отбягваше камъните. Някои твърдяха, че родът на Силвареста е отслабнал през поколенията. Други казваха, че духовете на мътните вече не помнели своите клетви, та затова не закриляли онези, които видят камъните.
Йоме цял час премисляше тези неща, докато Габорн препускаше на запад, през горите, които с всяка минута ставаха все по-тъмни и стари. Накрая стигнаха до равното било на някакъв хълм и под тъмните дъбове тя видя малки ями, осеяли земята под дърветата. От ямите долитаха далечни викове и дрънчене на ризници, цвилене на коне и грохот на древни битки.
Познаваше това място: Мъртвото поле на Алнор. Дупките по земята бяха местата, в които духовете се криеха от дневната светлина.
— Габорн, обърни на юг, Габорн! — извика тя.
Той я погледна; очите му бяха помътнели и разсредоточени, като на човек, потънал в дълбок сън. Тя посочи на юг и извика: