Халата, която стоеше пред единствената права статуя, се завъртя към Габорн.
Бинесман — Габорн не го виждаше — извика:
— Габорн! Пази се!
Габорн видя най-напред главата на халата, ред след ред остри кристални зъби, бляскащи като лед под звездната светлина, щом чудовището разтвори челюсти.
Нямаше общ предходник с човека, не приличаше на никое ходещо по земята същество, защото видът на халите се беше развил в долния свят, та произлизаха от организми, оформили се преди безброй векове в дълбоки вулканични езера.
Първото впечатление на Габорн беше за огромност. Халата се извисяваше на шестнайсет стъпки до раменете, тъй че грамадната кожеста глава на чудовището, на ширина и дължина колкото каруца, се издигаше високо над него, въпреки че Габорн беше на кон. Очи, уши или нос нямаше, само сетивни пипалца, тънки като косми, щръкнали на тила и обрасли като грива по челюстта.
Халата залази бързо като хлебарка на четирите си огромни крака, всеки от които сякаш беше от овъглена кост — те крепяха мазния ѝ корем далече от земята. Когато Габорн приближи, съществото надигна застрашително предните си крайници, стиснало в тях вместо оръжие един сталагмит — дълга пръчка от чист ахат. Руни на огън се виждаха жигосани по тази пръчка — ужасните символи на огнетъкачите.
Габорн не се уплаши от ледените редици зъби, нито от смъртно опасните остри нокти на всяка от ръцете. Халите бяха свирепи в бой, но още по-страшни бяха халите магесници.
Всъщност цялото изкуство на Владетелите на руни се беше развило в подражание на магията на халите. Защото щом една хала умреше, другите поглъщаха трупа, с което поглъщаха знанието му, силата му и натрупваха в себе си вещерството му.
А от всички хали най-страшни бяха магесниците, защото бяха натрупали в себе си сили от стотици свои мъртви.
Тази пред него скочи встрани и Габорн чу дразнещото слуха стържене, когато въздухът от отворите на тила ѝ излезе. Конят му се носеше напред. В това издишане принцът долови и един шепнещ звук, монотонното изричане на заклинание.
Габорн изрева, влагайки във вика си всичката сила на своя Глас. Имаше воини с толкова мощни Гласове, че можеха да зашеметят хора с вика си.
Габорн не притежаваше такъв дар. Но знаеше, че халите усещат движения — все едно дали ще е звук или вибрациите от нещо, ровещо в земята под краката им — и се надяваше, че викът му ще обърка чудовището, ще го зашемети, докато той го напада.
Халата насочи сталагмита към него, изсъска яростно и студенината прониза Габорн като невидим лъч, който го жегна като най-яростна зимна стихия. Въздухът около лъча стана на скреж и Габорн вдигна малкия си щит.
Според легендата най-могъщото от заклинанията на огнетъкачите можеше да изсмуче топлината от човек, също както огнетъкачите можеха да извличат топлина от огън или от слънцето — да изсмучат топлото от дробовете или сърцето на човек и да го оставят замръзнал и в най-слънчевия ден.
Но заклинанието беше толкова сложно, изискваше такова съсредоточаване, че Габорн не беше чувал някой огнетъкач да го е усвоил.
Сега обаче усети допира на това заклинание, скочи от седлото и продължи да тича до бясно препускащия кон. Мразът го порази до костите, накара го да задиша на пресекулки; тичаше малко зад коня, за да може тялото му да го защити от атаката.
— Не! Върни се! — извика Бинесман някъде иззад кръга на падналите статуи.
Габорн вдиша дълбоко и запристъпва към чудовището. Халата нямаше миризма. Така беше при тях — винаги уподобяваха миризмата на земята около себе си.
Конят на Габорн се олюля и рухна под вледеняващия сноп светлина, а Габорн прескочи падащото животно, втурна се към чудовището и замахна с цялата си мощ с бойния чук.
Халата магесница понечи да отстъпи, опита се да го наниже на сталагмита. Габорн се сниши да избегне удара и замахна към рамото ѝ, заби бойния чук дълбоко в сивата кожеста плът на халата. После бързо измъкна острия шип на чука и замахна отново, надявайки се да го забие още по-надълбоко в раната — но халата изведнъж замахна с ахатовата си пръчка към него.
Чукът на Габорн удари грамадната лапа, разкъса един пръст и после яркия прът. Ахатовата тояга се сцепи по цялата си дължина, а от дланта на халата блъвна огън, нажежена светкавица, която изригна с взривяваща сила и прекърши дървената дръжка на бойния чук.
Йоме вече препускаше зад Габорн и крещеше срещу чудовището, конят на крал Силвареста беше вляво от нея. Вълнението и обикалящите коне отвлякоха за миг чудовището и то разлюля грамадния си корем.
Какво стана след това, Габорн така и не видя, защото в този миг халата реши да побегне — втурна се върху него така, че огромният ѝ корем го отхвърли и го затисна.
Габорн се удари в земята и въздухът излезе от гърдите му. Халата лазеше напред да се гмурне в леса. Габорн се зачуди дали ще умре от сблъсъка. Като момче веднъж беше паднал от седлото и бронираният боен кон го беше стъпкал. Тежестта на халата далече надхвърляше тази на един боен кон.
Чу как ребрата му изпукаха. В очите му проблеснаха звезди и той усети, че пропада или че се носи като обрулен лист към някаква дълбока и безкрайна бездна.
Когато се свести, зъбите му тракаха. Подуши под носа си някакви ароматни листа, а Бинесман беше бръкнал под ризницата му, разтъркваше го с целебна пръст и шепнеше:
— Земята те цери, земята те цери.
Когато пръстта го докоснеше, плътта на Габорн сякаш се стопляше. Все още изпитваше ужасна студенина, беше замръзнал до костите, но пръстта действаше като затоплящ компрес, всяка рана се облекчаваше от допира ѝ.
— Ще оживее ли? — попита Йоме.
Бинесман кимна.
— Тук целебната земя е много силна. Виж… отваря очи.
Клепачите на Габорн трепнаха. Той се взря нагоре, без да може да различи нищо. Очите му не можеха да се съсредоточат. Опита се да се вгледа в Бинесман, но това изискваше огромно усилие.
Старият чародей стоеше над Габорн, подпрян на дървената си тояга. Дрехите му миришеха на изгоряло, но когато дясната му длан погали Габорн по лицето, беше мъртво студена.
Халата се беше опитала да убие и Бинесман.
Странно изглеждаше чародеят. Трепереше цял, сякаш от болка или потрес. Ужас личеше във всяка черта на лицето му.
Единствената стояща статуя пулсираше със светлина. Вледеняващите лъчи бяха откъртили ръбовете ѝ, бяха я напукали. Габорн полежа неподвижно. Усещаше хаплив мраз във въздуха. Чародейството на халата магесница.
Чу се далечен лай на псета. Бинесман прошепна:
— Габорн?
Статуята сякаш се размърда и древното получовешко лице, изваяно в нея, го погледна отгоре. Габорн помисли, че очите му го лъжат. Но в този момент светлината в статуята угасна като духната свещ, и тя стана черна.
Силен звук разцепи въздуха.
— Не! Още не! — изрева Бинесман и вдигна очи към стоящия камък.
Като в надменно предизвикателство към призива му, огромният камък се разцепи на две, катурна се и главата му се изтърколи почти в краката на Габорн. Земята простена, готова сякаш да се разтърси и да пропадне.
Мислите на Габорн се връщаха бавно. Той се взря в огромната статуя, едва на десет стъпки от него, вслуша се в лая на бойните псета.
Седемте камъка бяха паднали, разбра Габорн. Камъните, крепящи Земята.
— Какво става?…
Бинесман се вгледа в очите на Габорн и каза тихо:
— Може би това е краят на света.
Побъркан свят
Бинесман се наведе над Габорн и заоглежда раните му.
— Светлина — изръмжа той.
От тоягата му започна да се излъчва смътнозелена светлина — не от огън, а като блясъка на стотици събрани на чворестия ѝ връх светулки. Някои полетяха нагоре, обкръжиха лицето на Бинесман.
Габорн вече виждаше стареца съвсем ясно. Носът му беше окървавен, а по бузата му имаше засъхнала кал. Не изглеждаше лошо ранен, но явно беше пострадал.
Бинесман се усмихна мрачно на Габорн и на Йоме, после се вслуша в лая на кучетата в горите.