— Хайде, приятели. Да влезем в кръга, там ще сме в по-голяма безопасност.
Йоме като че ли не се нуждаеше от втора покана. Хвана юздите на своя кон и на коня на баща си и задърпа животните покрай нападалите статуи.
Габорн се надигна на колене и опипа натъртените си ребра. Болеше го да диша. Бинесман му предложи рамото си и Габорн закуцука към вътрешността на каменния кръг.
Конят му вече беше влязъл, хрупаше ниската трева и потропваше с предния си десен крак. Габорн се зарадва, че е оцелял след заклинанието на халата.
Все пак изпита боязън да пристъпи в кръга. Усещаше земната сила. Беше старо… ужасно място, сигурен бе, за онези, които нямаха работа тук.
— Хайде, Земеродени — подкани го Бинесман.
Йоме пристъпваше сковано, свела поглед към земята, явно изнервена от излъчващата се от нея сила. Габорн я усещаше съвсем доловимо, като докосването на слънчева светлина по кожата му — издигаше се отдолу и пълнеше с енергия всяка фибра от съществото му. Той клекна да свали ботушите си, за да изпита това чувство още по-пълно. Земята в самия кръг имаше силен минерален мирис. Въпреки че навсякъде околовръст растяха грамадни дъбове, по-високи от всичко, което Габорн бе виждал, нямаше нито едно дърво близо до центъра на кръга, само ниски храсти с белезникави плодове. Земята миришеше твърде могъщо, твърде силно за всичко друго, което можеше да се вкорени. Габорн смъкна ботушите и седна на тревата.
Бинесман остана прав и започна да се оглежда намръщено, като воин, оглеждащ полесражението.
— Не се бойте — прошепна той. — Това е място на великата сила на Земните пазители. — Но не го каза напълно убедено. Беше се сразил точно тук с халата и щеше да загуби.
Бинесман бръкна в джоба на халата си, извади няколко листа от тайна с форма на острие на копие, смачка ги и ги хвърли във въздуха.
Лаят на бойните псета се усилваше, отекваше от клоните на вековните дъбове. По гърба на Габорн полазиха тръпки.
— Чух как дърветата ме повикаха тук — каза той.
Бинесман кимна.
— Аз ги помолих. И аз поставих над теб защитните заклинания, за да попречат на Радж Атън да те догони. Макар че от толкова далече не можаха да свършат много работа.
— Но защо дърветата ме наричаха погрешно? — попита Габорн. — Защо ме наричат Ерден Геборен?
— Дърветата тук са стари, забравят — каза Бинесман. — Но все още помнят своя крал, защото тази гора е била съюзничка на Ерден Геборен. А ти много приличаш на него. Освен това баща ти трябваше да те нарече Ерден Геборен.
— Какво искаш да кажеш с това „трябваше да те нарече“?
Бинесман поясни:
— Господарите на Времето някога са казали, че когато падне седмият камък, Ерден Геборен ще се върне при камъните със своя Земен пазител и свита от верни принцове и крале, за да бъде коронясан тук, тук да замислят края на своя век, с надеждата човечеството да оцелее.
— И ти би ме помазал за крал? — попита Габорн.
— Ако светът не се беше побъркал — каза Бинесман.
— А Радж Атън?
— Щеше да е един от най-горещите ти поддръжници, в един по-съвършен свят. Обалините тази нощ го доведоха тук, също както доведоха теб и крал Силвареста. — Бинесман кимна към падналото същество, което приличаше на статуя.
„Обалини“, така се наричаха тези същества, въпреки че Габорн никога не беше чувал името.
— Габорн, ние сме в ужасна опасност. Нищо не е така, както трябваше да бъде — кралете на цял Роуфхейвън и на Индопал трябваше да са тук тази нощ. Мъже, които трябваше да се превърнат във велики герои в предстоящата война, или са убити, или сега лежат като Посветители в цитаделите на Радж Атън. Всички сили ще се разбушуват в тази война, но защитниците на земята са малобройни и слаби.
— Не разбирам — каза Габорн.
— Ще се опитам да го изясня, когато пристигне Радж Атън — отвърна Бинесман.
Изведнъж тъмните туловища на мастифите изскочиха изпод дърветата и лаят им се усили още по-яростен.
Зад кучетата излязоха хора. Все още яздеха само трима — другите коне се бяха изтощили по време на преследването. Зад конете тичаха дванадесет души. Това, че тези дванадесет бойци бяха тичали толкова дълго в пълно снаряжение, смути Габорн. Такива воини щяха да са ужасно силни.
Пъстрите псета с червените кожени маски и бодливи нашийници притичаха на стотина стъпки от падналите камъни, после заръмжаха и заскачаха на задните си крака, сякаш се бяха озовали пред невидима стена, като сенки, хвърляни от трепкащ пламък. Нямаше да се приближат до хвърления от Бинесман прашец тайна. Някои започнаха да обикалят като побеснели около нападалите камъни.
— Тихо! — кресна Бинесман на псетата. Огромните мастифи клекнаха, подвиха опашки и не посмяха дори да изскимтят.
Джюрийм последва господаря си до кръга от паднали камъни. Конят му беше потен и подгизнал, все едно че беше плувал в река. Дробовете му се издуваха и свиваха като ковашки мехове. Нямаше да издържи още дълго в това бясно преследване.
Джюрийм почти се изненада, като видя конете на принц Ордън все още живи, да пасат между нападалите статуи.
Странен мирис изпълваше въздуха — мирис на дим, на лед и на прах.
Радж Атън се взря в Габорн с присвити очи, леко под ъгъл, сякаш искаше да види нещо по-особено.
Тук ставаше нещо странно, осъзна Джюрийм. Всичките Седем стоящи камъка бяха паднали, полуоформените мъжки фигури изглеждаха окаяни, приличаха на мъртъвци. Миризмите на пушек и лед подсказваха, че тук наскоро се е водила битка. Бинесман беше пострадал, целият беше оцапан с кръв и кал.
Над главите им подухваше лек вятър. Грамадните дъбове скърцаха под бавния му напор и махаха на звездите. В средата на каменния кръг сияеше бледа светлина.
Земният пазител стоеше и гледаше навъсено хората на Радж Атън изпод дебелите си вежди; звездната светлина блестеше по къдравата му брада. Уверен. Мръсен и окървавен, все пак магьосникът изглеждаше уверен. Джюрийм съжали, че огнетъкачите на господаря му ги няма тук. Беше грешка да навлязат в тези гори без тях.
Радж Атън се смъкна от гърба на уморения си кон и хвана юздите му. Усмихна се.
— Принц Ордън — извика той с най-изкусителния си Глас, докато мъжете му обкръжаваха плячката си. — Твоето бягане свърши. Няма защо да се боиш от мен. Няма защо да бягаш повече. Ела, приятелю.
Джюрийм изпита властното привличане на този Глас. Разбира се, че принцът веднага щеше да отиде при Великата светлина.
Но принцът не помръдна.
— Принцесо, ти поне няма да ми откажеш, нали? — попита Великия. Джюрийм изпита задоволство, щом видя как Йоме се полюшна напред, привлечена неудържимо.
— Никой няма да дойде при теб — каза Бинесман и пристъпи пред нея. — Не можеш да се приближиш, Радж Атън — не повече от псетата ти или воините ти. — Бинесман смачка заканително няколко листа в шепата си.
Тайна. Дори когато не беше в ръцете на Земен пазител, тайната беше толкова силна в отблъскването на кучета, колкото ергенската сълза в плашенето на кобри. Хората на Радж Атън заотстъпваха от статуите. Тайната щеше да ги убие. Дори кучетата усетиха миризмата.
— Защо си дошъл тук? — изръмжа Радж Атън на Бинесман. — Това не е твоя работа. Веднага напусни и никой няма да ти посегне.
— По-важното е — каза Бинесман — защо ти си дошъл тук. Ти си крал на хора. Чу ли зова на дърветата?
— Нищо не съм чул — отвърна Радж Атън.
Но Бинесман поклати глава.
— Около това място има руни на скритост. Могъщи руни. Никой човек не може да го намери сам. Привлякла те е някоя по-голяма Сила. — Кимна вещо, а тонът му не допускаше възражение.
— Може би… наистина чух някакъв шепот, Земен пазителю — каза Радж Атън. — Но беше много смътен, като гласове на мъртъвци.
— Това е добре. Има земни сили в теб, а те могат да ни съхранят. Предстои ни краят на един век. Ако искаме народите ни да оцелеят, трябва да свикаме съвет. Земята те призова, Радж Атън, също както зове кралете, които си поробил. Сега чуваш ли я? — Бинесман стоеше спокойно и се взираше в очите на Радж Атън.