— Усещам го — каза Радж Атън. — Това място е пропито със Силата, на която служиш.
Бинесман се опря на тоягата си. Светлина на светулки огряваше лицето му със странен, метален оттенък. Бинесман навярно беше бил човешко същество преди време, но отдадеността му на Земята донякъде бе заличила човешкото в него. Джюрийм осъзна, че чародеят е може би толкова чужд на човешкия род, колкото някой главанак или торбалан.
— А ти? — попита Бинесман. — Ти можеш ли да служиш на тази Сила? Би ли могъл да служиш на нещо по-велико от самия себе си?
— Че защо да го правя? — отвърна с въпрос Радж Атън. — Моите огнетъкачи все ме приканват да се отдам на по-великата служба на техните Пламъци. Но защо да го правя? Силите не служат на човека.
Бинесман килна глава на една страна, сякаш вслушан дълбоко в думите на Вълчия господар.
— Но те служат… служат ни често, когато целите ни съвпаднат. И се отплащат добре на онези, които служат на тях.
— Отплащат се, да. С неохота. Ако изобщо се отплащат.
Бинесман кимна.
— Безпокои ме твоята липса на вяра.
— А мен ме безпокои твоето изобилие на вяра — отвърна Радж Атън.
Бинесман вдигна рунтавата си вежда.
— Не съм се стремял никога да те безпокоя. Ако нещо съм те оскърбил, моля за прошка.
Радж Атън изгледа младия Габорн.
— Кажи ми, Земен пазителю, що за заклинание е това, че не мога да видя принца, а вместо него, когато го погледна, виждам скали или дървета? Такова заклинание може добре да ми послужи.
Джюрийм се удиви на този странен въпрос, защото за него принцът изглеждаше… съвсем видим. Нямаше нито маска, нито наметало.
— Това заклинание е дреболия — отвърна Бинесман. — Но само преди малко ти зададе друг въпрос. Попита защо те доведох тук. И признавам, че наистина аз те доведох. Сега ще поискам нещо от теб.
— Какво? — попита Радж Атън.
Бинесман махна към лежащите наоколо камъни и отговори:
— Това са Седемте стоящи камъка на Дънуд. Несъмнено знаеш за тях. Навярно знаеш дори колко мрачна поличба е това, че са паднали. — Изрече го тъжно, сякаш изпитваше огромна загуба.
— Виждам ги — каза Радж Атън. — На вашия език се наричат „обалини“. На моя ги наричат Коар Тангяси — Бдящите камъни, или така поне ги назовават древните ръкописи. Говори се, че мътните са изработили тези „бдящи“, за да пазят човечеството.
— Така е — каза Бинесман. — Значи си запознат с древните ръкописи. Тогава трябва да знаеш, че мътните са били велики чародеи. В сравнение с тях моята сила е нищо. Владеели са силите на дълбоката земя — на оформянето на нещата, на съхранението. Моята сила е на плитката земя — използването на билките и отглеждането на неща. Преди време, много, много отдавна, халите магесници повели война срещу Долния свят и избили мътните. Мътните не могли да се защитят по подходящ начин. Постепенно те разбрали, че ще бъдат унищожени и че халите след това ще посегнат да унищожат и човечеството. Затова се погрижили да ни защитят, да ни дадат време да отрастем. Така те издигнали обалините на Дънуд и им прелели живот.
— След време те били наречени Седемте стоящи камъка — продължи чародеят. — С каменните си очи те наблюдавали вместо нас най-дълбоките кътове на света. Често обалините шепнели на нашите крале, предупреждавали ги за появата на хали. Но гласовете на обалините можели да чуват само онези, чийто слух бил настроен към Земята. Така сред хората най-чувствителните към земните сили били избирани за крале. Разбира се, ти, Радж Атън, си изпитал подтик, който те е карал да пращаш своите воини да се сражават с халите. Бил си пригоден да ги отблъскваш. До този момент! Сега детството на човечеството вече е минало. Халите магесници от Долния свят са на свобода!
Радж Атън стоеше замислен, докато слушаше урока на Бинесман.
— Бил съм се с хали съвсем успешно в миналото. Но се боя, че влагаш твърде много доверие в своите камъни. Мътните изобщо не са си представяли, че ще се появят Владетелите на руни, нито са предполагали какви сили ще владеем. Един паднал камък в Дънуд е толкова важен, колкото едно паднало листо.
— Не говори толкова лекомислено. Обалините са нещо повече от обикновени камъни, нещо много повече. — Бинесман сведе благоговейно глава. — Но ти, Радж Атън, трябва да се боиш от халите, които напират по границите ти. Може би не схващат пълната степен на заплахата. Докато обалините живееха, човек можеше да научи много само като ги докосне. Сигурно има нещо, което ти още не знаеш: халите са в Картиш.
В Картиш бяха мините за кръвен метал. Ако халите ги завладееха…
Бинесман продължи:
— В своята наивност ти си се съюзил с огнетъкачи, защото са силни във война. Но никак не е случайно, че халите също служат на огъня. Нито е случайно, че тази нощ тук дойде хала и нанесе смъртна рана на последния обалин, за да ускори края на човека.
Бинесман обърна гръб на Радж Атън, сякаш той повече не го интересуваше, и рече:
— Но има и по-велики сили от тези, които владеят твоите огнетъкачи.
Радж Атън предпазливо пристъпи към Габорн, сякаш обмисляше дали да не го нападне. От воините тук само Радж Атън никога не беше взимал дар от куче. Така само той щеше да устои на прашеца тайна на Бинесман. Брътвежът на магьосника, разбира се, не беше по нрава на Радж Атън.
— Стой — каза Бинесман и рязко се обърна. — Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя. Това място е силно в земната мощ, а тази мощ трябва да се използва за защита на живота. Не за отнемането му.
За изумление на Джюрийм Радж Атън спря и прибра оръжието си. Но като помисли, разбра, че думите на чародея съдържат тон на властно убеждение. „Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя…“
Бинесман задържа Радж Атън с поглед.
— Казваш, че се нуждаеш от помощта ми в борбата си с халите. Много добре. Ще ти помогна, стига и ти да се присъединиш към мен. Откажи се от своите силари. Присъедини се към нас, в нашия поход в служба на Земята, Радж Атън. Нека нейните сили те съхранят.
Радж Атън отвърна с противоположно предложение.
— Убеди крал Ордън да ми върне силарите. Тогава ще видим…
Бинесман поклати тъжно глава.
— Разбирам. Дори тогава няма да се присъединиш към нас. Ти не толкова искаш да се биеш с халите, колкото жадуваш за славата, която ще ти донесе една победа срещу тях.
Габорн пристъпи напред и заговори искрено:
— Радж Атън, моля те, вслушай се в разума. Земята се нуждае от теб. Служи на Земята, като мен. Сигурен съм, че ако поговоря с баща ми, можем да съставим общ план. Можем да разделим силарите между двете държави, така че никой да не се бои от другия…
Габорн трепереше, сякаш дори това предложение го плашеше. Младежът явно се съмняваше в способността си да наложи един такъв план. Но го каза искрено — съвсем като чародея.
Радж Атън остави предложението на Габорн без отговор и каза на Бинесман:
— Прав си. Няма да се присъединя към вас, Земни пазителю — не защото се стремя към чест и слава, а защото вие служите на змиите и полските мишки не по-малко, отколкото на човешкия род. Не ти вярвам. За теб нашите дела не означават нищо. — Докато споменаваше за змии и полски мишки, Радж Атън изгледа презрително младия принц.
— Хорските дела значат твърде много за мен — каза Бинесман. — По моя преценка хората може и да не са нещо повече от полските мишки, но определено не са и по-малко.
— Тогава служи на мен — каза с изкусителен глас Радж Атън.
Бинесман скочи върху един от падналите обалини с енергичността на младеж. Загледа се в малките бели цветчета, блеснали на звездната светлина из каменния кръг, и с едно движение даде знак на принц Ордън и останалите да се отдръпнат.
После се обърна към Радж Атън.
— Искаш да ме използваш за оръжие, но на мен е дадено само да пазя. Липсва ти вяра в силата, на която служа. Ето ти тогава. Да ти покажа едно оръжие.