Джюрийм помисли, че магьосникът ще им покаже някаква скрита в тревата тояга с вълшебна сила или пък някой древен, несъкрушим меч.
Но Бинесман изведнъж стана много сериозен. Размаха на три бавни дъги тоягата над главата си, след което я смъкна и с върха ѝ посочи на няколко стъпки пред себе си.
Изведнъж една дълга ивица трева изтръгна корените си от земята.
Там, в тъмната пръст, очите на Джюрийм различиха нещо, което приличаше на кости, сякаш нещо беше умряло тук преди много векове и беше изгнило под земята.
Но щом надникна по-внимателно, Джюрийм се увери, че не са никакви кости — най-обикновени заровени под тревния чим камъни, сухи клони и коренища. Само че сякаш бяха подредени във форма на човек. Джюрийм го забеляза, когато Бинесман се приближи до един камък с форма на глава. Около каменния „череп“ бяха подредени пожълтели глигански бивни, като грамадни зъби. В камъка имаше и тъмни дупки, като за очи.
Когато се вгледа още по-внимателно, Джюрийм забеляза и другите камъни, оформящи костите на ръцете; волски рога стърчаха разперени от тях като нокти.
Но ако тези камъни и парчета от изсъхнали клони оформяха скелета на човек, то този човек беше доста странен. Сплетени коренища лежаха между камъните и клоните и образуваха странни плетива, като жили, преминаващи по огромния скелет.
Бинесман надигна тоягата си. Дъбовете по околните хълмове сякаш изведнъж просъскаха. Вятърът размърда високите им клони, така че сякаш листата надигнаха глас. Но тук, сред поляната, въздухът бе съвсем неподвижен.
Ужас изпълни Джюрийм, защото усети как от камъка под земята се надига земна сила, като при някоя неизречена покана, и как изпълва малката поляна.
Бинесман отново размаха тоягата си високо, на бавни кръгове, и запя монотонно:
Спря да размахва тоягата и се взря навъсен в купчината камъни и дървета. Дишаше тежко, сякаш изговарянето на тези няколко думи му беше струвало скъпо.
Тактът на песента-заклинание се бе изгубил, когато Бинесман прикова очи в земята. Той прошепна на пръстта:
— На Земята служих и ще служа навеки. Живота си отдавам. Дай живот на моето творение. Дай част от живота, който изгубих.
В този миг се случи странно и ужасяващо превъплъщение. Светлина с цвета на смарагд засия ярко в гърдите на Бинесман, превърна се в ослепително ярко кълбо, което изригна и помете земята пред него като метеорит.
В този миг, в този безкраен миг, Бинесман изкрещя от болка и стисна тоягата. Всички светулки по нея полетяха нагоре и забръмчаха около него така, че Йоме успя да го види съвсем ясно.
Косата на чародея, която доскоро бе ореховокафява с посребрели кичури, изведнъж стана сребриста под звездната светлина. Той се подпря на тоягата като прегърбен старец. Зеленото му наметало се окъпа в червено, в златистокестенявите оттенъци на есенни листа, сякаш магьосникът бе някакъв променящ цвета си хамелеон по стените на Южния палат на Радж Атън.
Джюрийм ахна, разбрал какво е станало: старият чародей беше дал години от живота си на купчината клони и кости.
Земята се надигна, благодарна за дара му, и издаде стенещ звук като от раздвижили се греди.
Дори да имаше думи в този звук, Джюрийм не ги разбра. Но Бинесман се вслуша, сякаш земята му говореше. И лицето му помръкна гробовно.
Бавно се напъна да вдигне тоягата, премалял почти до смърт, след което започна да я върти отново в кръгове; сега искрите се разхвърчаха от нея в ярък облак.
Бинесман запя:
На земята камъните, рогата и коренищата се разтърсиха и започнаха да потръпват. Мъртвите клони, оформящи едната ръка, се заогъваха. Бинесман хвърли тоягата си на земята и извика:
— Вдигни се сега от пръстта, поборнико мой. Облечи се в плът! Изричам вярното ти име: Грозен избавител, Светъл разрушител!
Последва дълбок тътен и земната пръст се втурна да се подчини на повелята му, и потече към камъните и дърветата, потече като вода или като ниска утринна мъгла. Листа и зелена трева, клони и камъчета се завихриха в дива смесица.
Допреди миг имаше само купчина странно разпиляна по земята смет, а в следващия се оформиха кости и жили. Запулсираха и се изпънаха мускули, бели дробове се издуха в едно мощно вдишване. Листа, клони и трева се вплетоха в плът, прошарвайки оформящото се тяло със странна патина от зелено и кафяво, червено и жълто.
Всичко това стана толкова бързо, че Джюрийм не можа да различи добре как почвата изригна нагоре, за да придаде на съществото форма и живот.
„Грозен избавител, Светъл разрушител“ вдигна невероятно дългата си ръка, докато плътта се оформяше. Отначало приличаше само на същество от пръст, но кожата светкавично се втвърди и заблестя в смарагдово сияние по шията и по гърба, с убито жълтите оттенъци на мъртви есенни листа.
Воин, и то какъв! Джюрийм ахна. Туфи зелена трева и чистата белота на речни камъчета разцъфтяха по лицето и гърлото на воина.
Воинът се изправи тромаво на колене, изви глава нагоре и звездната светлина удари очите му. Очите бяха плоски и мъртви като камъни по речно дъно, докато сияйната светлина на звездите не ги улови и не се отрази в тях; тогава те засияха все по-ярко и по-ярко. Бушуващ, пламенен разум изпълни тези очи… и мир, чувство на покой, което накара Джюрийм да закопнее да е някъде другаде, да е нещо друго.
Джюрийм знаеше какво означава това… същество. Мнозина магьосници се стремяха да овладеят земните сили. Най-съвършените между тях бяха чародеите на Аррдюн, великите създатели и творци на магически артефакти сред расата на арр. Сравнени с тях, човешките Земни пазители често биваха смятани за слаби, тъй като малцина Земни пазители се месеха в човешките дела, а на тези, които го правеха, им трябваха столетия, докато съзреят.
Но се говореше, че един съзрял Земен пазител е сред най-страховитите същества, на които може да се натъкне човек.
А знакът, че един Земен пазител е съзрял, беше когато призове към живот своя вайлд — същество, родено от кръвта и костите на земята, жив талисман, сражаващ се за своя господар. Елдеар беше сътворил гигантски кон, който да язди в битка срещу тот. Елдеар беше казал, че неговият вайлд може да бъде „унищожен, но никога победен“.
Джюрийм не разбираше всички тези уклончиви и смътни позовавания и цитати за Земните пазители и техните вайлд. Знанието за тях беше заглъхнало с хилядолетията.
Но сега, докато вайлдът се оформяше, отвсякъде започна да се надига ужасен вятър, който запищя високо в клоните на дърветата и зашиба със свирепи камшици косата на Джюрийм. Връхлиташе бързо и стремглаво, истинска буря.
После на воина започна да му расте коса — дълга зелена коса като водорасли, която се спусна на гъсти, къдрави кичури по гърба и раменете и покри гърдите му.
Щом воинът се оформи напълно, Джюрийм се втрещи от изненада, защото различи по тялото му кръглите гърди и очерталите се изящно женски извивки.
Жена. Оформяше се жена, висока и красива жена с изящни извивки на тялото, с дълга коса и гладки ръце и крака.
Джюрийм ахна. Вайлдът нададе вик, който разтърси земята, вятърът удари още по-напористо и я вдигна във въздуха… така че тя се превърна в зелена нишка, издигаща се високо-високо над дърветата, на юг. После изчезна.
Поляната притихна. Вятърът секна.
Джюрийм стоеше като вкаменен, онемял. Не знаеше дали точно това беше целял Бинесман. Дали неговият вайлд бе отлетял да изпълни някоя поръчка? Или вятърът я беше отнесъл?
А наистина ли беше имало изобщо зелена жена?
Сърцето на Джюрийм биеше бясно, той стоеше останал без дъх, замаян от благоговение. Объркан.