Към полунощ Боренсон стигна до основите на цитаделата на Посветителите и грижливо огледа стената. Не се доверяваше много на очите си, безпокоеше се, че в Кралските кули може да са скрити стражи. Затова изкатери стените ѝ от северната страна, откъм дърветата при гробниците, където малко остри очи можеха да го забележат.
Дъжд загръщаше цитаделата и затрудняваше намирането на процепи между камъните. Минаха дълги минути, докато стигне върха.
Там се увери, че пасажите наистина са без охрана, но когато притича по стълбите надолу към вътрешния двор, забеляза двама градски стражи — младежи с малко дарове, — скрили се от проливния дъжд под заслона на портикула.
В мига, в който една мълния изпълни небето, той се втурна към тях и ги закла, докато гърмът разтърсваше цитаделата, така че никой не можа да чуе виковете им.
Но още докато ги убиваше, се зачуди. Нито един Непобедим? Никой, който да пази всички тия Посветители?
Приличаше на клопка. Може би стражите се криеха между Посветителите.
Боренсон погледна към лъсналите от дъжда камъни в цитаделата. Светлините в големите стаи бяха угасени, макар че в кухните все още светеше фенер. През портикула духаше свиреп вятър и метеше по двора.
Убиването на Посветители си беше изкуство, цяла наука. Някои от Посветителите вътре, знаеше Боренсон, щяха да се бранят сами, мъже като него, които сами притежават десетки дарове и дълга практика в боравенето с оръжие. Можеше да са осакатени — глухи или слепи, неми или без усет за миризма — но все пак можеше да са опасни.
Така че при избиването на Посветители здравият разум диктуваше да избягваш такива мъже, да убиеш първо онези, които служеха като техни Посветители, за да отслабиш по този начин най-опасните си противници.
Затова започваш да избиваш най-напред жените и младите. Винаги се стремиш най-напред да убиеш най-слабите. Убиеш ли човек с двайсет дара, изведнъж ще установиш, че са се пробудили двайсет Посветители, които вдигат тревога или скачат да се бият с теб.
Въпреки че може да се изкусиш да пощадиш един-двама Посветители, истината беше, че ако го направиш, те могат да повикат стражи. Затова ги избиваш всички.
Избиваш хора от простолюдието, които само са дали дарове, не са получили. И започваш от дъното на цитаделата, като блокираш всички изходи, и си пробиваш път към по-горните етажи.
Освен ако, разбира се, някой в цитаделата не се събуди.
„Най-добре да започна от кухнята“ — каза си Боренсон. Взе ключа от убития пазач и заключи портикула, за да не може никой да влезе или да избяга, след което отиде до кухнята. Вратата беше заключена, но той пъхна зъбеца на попадналия му подръка боен чук в процепа. С даровете му на мускул от осем мъже не беше голям подвиг да изтръгне вратата от пантите.
Завари в кухнята едно невзрачно момиче, оставено да помете пода късно през нощта. Още дете, може би осемгодишно, със сламеноруса коса. Боренсон го позна — слугинчето, което се беше прилепило към принцеса Йоме предния Хостенфест. Твърде малко, за да е дало дар. Силвареста, разбира се, никога нямаше да вземе дар от същество като него.
Но Радж Атън беше тук, осъзна Боренсон. Момичето беше отдало дара си на него.
Щом видя Боренсон на прага, то отвори уста да изпищи. Нищо не излезе.
Няма, която беше дарила своя Глас на господаря си.
Боренсон почти нямаше сили да изпълни задачата си. Стомахът му се сви, доповръща му се. Но беше добър войник. Цял живот — добър войник. Не можеше да позволи на детето да се измъкне през влажните решетки на портикула и да извика за помощ. Въпреки че детето трябваше да умре, жертвата му щеше да спаси живота на хиляди хора в Мистария.
Той притича и грабна метлата от ръката на детето. Момичето се опита да изпищи, опита се да се измъкне от здравата му ръка. Запълзя към една маса и в ужаса си събори една пейка.
— Съжалявам! — с гняв прошепна Боренсон и прекърши врата ѝ, за да не страда повече.
После леко положи телцето на пода, чу топуркане отзад в масларната — в сенките, хвърляни от фенера. Още едно момиченце стоеше там, с блеснали в тъмното черни очи.
При всичките свои героични представи през този ден не си беше представял това — неохранявана цитадела, където ще трябва да избива деца.
Така започна най-мрачната нощ в живота на Боренсон.
Време за въпроси
Докато препускаха през горите под черните дървета, Бинесман държеше тоягата си вдигната високо, за да свети на всички със смътната си светлина. Но и това като че ли беше уморително за него — Бинесман изглеждаше изцеден и състарен.
Дърветата плющяха край тях.
Габорн имаше хиляди въпроси и изпитваше не по-малко колебания. Искаше му се да поговори с Бинесман. Но засега не задаваше въпросите си. В Мистария се смяташе за проява на грубост да разпитваш някого по начина, по който Габорн искаше да разпита Бинесман сега. Габорн винаги беше смятал, че това правило на доброто възпитание е въпрос на чист обичай, породен без причина, но сега разбра, че е нещо повече.
Като задаваше въпроси, човек нарушаваше Невидимото владение на другия. Най-малкото — отнемаше му време. А информацията често си има цена, цена не по-малка от тази на земята и златото, така че щом я отнемаш, ти ограбваш другия.
За да престане да мисли за обалина, както и за изчезването на създадения от Бинесман вайлд, Габорн се съсредоточи върху това свое прозрение, замисли се колко често добрите порядки са вкоренени в необходимостта на човек да зачита Владенията на другите. Вече определено можеше да разбере как обръщения и жестове на почит се наместват в една по-голяма схема.
Но мислите му скоро се отклониха от тези неща и той отново взе да прехвърля в ума си онова, което беше видял.
Габорн подозираше, че Бинесман знае много повече за тъмното време, което щяло да дойде, отколкото бе готов да каже пред Радж Атън, може би много повече, отколкото можеше да сподели. Обучението на магьосниците беше продължително и ревностно, а Габорн беше чувал, че някои основни принципи можело да бъдат разбрани едва след години усърдно учение.
След продължителен размисъл Габорн реши, че има някои неща, за които човек не бива да пита един магьосник. Каква ли цена бе заплатил Бинесман, за да вдъхне живот на своя вайлд?
Земният пазител свърна встрани от пътя и пое по кривите пътеки през дърветата. Никой съгледвач нямаше да може да се оправи сред този влудяващ мрак. Габорн остави чародея да ги води мълчаливо под звездната светлина в продължение на час, докато не стигнаха до някакъв стар път. Оттам Бинесман подкара конете на север, после пътят се насочи към една височина с изглед към широките поля пред село Трот, на двайсет мили западно от замък Силвареста.
В низината се виждаха стотици многоцветни шатри — ордите южняшки търговци, които бяха дошли на север за Хостенфест, но бяха принудени да опразнят полетата край замък Силвареста, когато се появиха войските на Радж Атън.
Бинесман извика на конете да спрат и се загледа към тъмните поля. Тревата беше изгорена до бяло от късното лятно слънце, така че звездната светлина се отразяваше от нея и се виждаше добре.
— Виж! — прошепна Йоме.
Габорн проследи насочения ѝ пръст и видя нещо тъмно да пълзи през полетата към копринените павилиони, конете и мулетата.
Бяха върколаци, стотина. Лазеха по корем към шатрите, за да намерят храна. На изток, покрай височината, той забеляза и няколко едри канари и разбра, че трима от главанаците гиганти също се промъкват към края на гората.
Гладни. Бяха гладни за месо. Радж Атън беше докарал в похода си гигантите и върколаците чак дотук и те бяха оцелели в сутрешната битка, но сега бяха гладни.
— Ще трябва да внимаваме — каза Габорн. — Конете трябва да попасат и отпочинат. Но докато стане безопасно, може би трябва да излезем на открито, където няма да ни изненадат. — Габорн обърна коня си на изток, обратно към замък Силвареста. Оттам можеше да се хване пътят през хълмовете Дъркин на юг.