— Не, трябва да тръгнем на запад — спря го Йоме.
— На запад ли? — учуди се Габорн.
— Мостът при Хейуорт е махнат. Не можем да яздим през гората, така че не можем да се доближим до Глигански брод. Освен това може да се натъкнем на армията на Радж Атън в тъмното.
— Тя е права — намеси се Бинесман. — Остави тя да те води.
Гласът му прозвуча уморено. Габорн се зачуди колко ли го е изтощило това заклинание.
— На запад е единственият ни път — по пътя през хълмовете Тръмък — каза Йоме. — Безопасен е. Не е обрасъл. Хората на баща ми наскоро го разчистиха.
Бинесман настоя конете да отпочинат малко. Всички наскачаха от седлата да се поразтъпчат и да затегнат такъмите.
— Хайде — подкани ги много скоро Бинесман. — Имаме няколко часа преди Радж Атън да се е събудил. Да ги използваме колкото може по-добре.
Подкараха към равнините. Въпреки че конете бяха гладни, а тревата тук растеше висока, беше изсъхнала и те не искаха да я ядат.
Яздиха бавно по черния път около час и най-сетне се почувстваха достатъчно безопасно, за да поговорят, да съставят планове.
— Моят кон май ще е най-бързият по тия пътища — каза Бинесман. — Ако нямате нищо против, аз ще яздя в челото. Ще съм нужен в Лонгмът, а се надявам и да заваря там моя вайлд.
— Мислиш ли, че е там? — попита Йоме.
— Всъщност не съм сигурен — отвърна Бинесман и не пожела да каже повече.
Скоро стигнаха до една порутена селска къща край лъкатушещ поток. Зад фермата имаше овощна градина и кочина за няколко свине. Като че ли живеещият тук селяк се страхуваше, че ще го нападнат, затова беше окачил запален фенер на сливата отпред и още един до вратата на кочината.
Селянинът с право се страхуваше, даде си сметка Габорн. Съборетината му беше самотна, без един съсед на миля околовръст. А тази нощ из полята бродеха великани и върколаци.
Бащата на Йоме подкара жребеца си до фенера и го зяпна като омагьосан, сякаш никога в живота си не беше виждал запален фенер.
После Габорн осъзна, че кралят сигурно наистина не е виждал фенер, или поне не помни да е виждал. Целият свят сигурно му изглеждаше нов, като жив и възхитителен сън, нещо, което беше преживял, но не беше осъзнал.
Габорн също спря под фенера така, че лицето му да се вижда ясно, след което извика към вратата. След малко някаква старица, сбръчкана като ряпа, открехна вратата колкото да ги изгледа намръщено през процепа. Изглеждаше уплашена от толкова много ездачи.
— Може ли да получим малко вода и зоб за конете? — попита Габорн. — И ако имате, малко храна и за нас?
— По туй време? — изръмжа старицата. — Не, дори да беше самият крал! — И тръшна вратата.
Това изненада Габорн и той се обърна да погледне Йоме за реакция. Бинесман се усмихна. Йоме се засмя тихо, отиде до сливата и откъсна няколко едри тъмносини плода. Габорн зърна някакво движение вътре в къщата, когато старицата пристъпи да надникне през прозореца, но нямаше стъкло на прозореца си, а грубо остъргана кожа, през която можеше да види само смътни сенки.
— Да оставите сливите! — викна им тя отвътре.
— Какво ще кажете, ако си вземем сливи колкото можем да носим, а в замяна ви оставим една жълтица? — извика ѝ Габорн.
Бърза като стрела, старицата отново се появи на прага.
— Имате пари?
Габорн бръкна в кесията си, извади една монета и я хвърли на бабата. Ръката ѝ изхвърча от прага да хване монетата. Притвори вратата, докато я захапе, после отново я открехна и извика, този път по-сърдечно:
— При кочината има зърно. Добър овес. Вземете колкото щете. И сливи.
— Благословия за теб и за дървото ти — подвикна Бинесман. — Три години да дава добра реколта.
— Благодаря ви — извика Габорн и ниско се поклони. Двамата с Бинесман отведоха конете отзад, а Йоме остана да нахрани баща си със зрели сливи.
Габорн отвори ниската пристройка, намери един чувал, пълен с овес, и го изсипа в дървеното корито да нахрани конете. Докато го правеше, усети с гърба си, че Бинесман седи на коня и го гледа изпитателно.
— Имаш въпроси към мен — каза Бинесман.
Габорн не посмя да зададе първо най-щекотливите си въпроси. Затова подхвърли:
— Халатът ти стана червен.
— Точно както ти казах, че ще стане — отвърна Бинесман. — В пролетта на своята младост един Земен пазител трябва да трупа сила, да я овладява и подхранва. В зеленото лято на своя живот той възмъжава и съзрява. Но аз вече съм в есента на живота си и вече трябва да покажа реколтата си.
Габорн попита:
— А какво става през зимата?
Бинесман му отвърна с усмивка.
— Няма да говорим за това сега.
Габорн избра един въпрос, който го вълнуваше повече.
— Защо Радж Атън не можеше да ме види? Той мислеше, че над мен е хвърлено заклинание.
Бинесман се изкиска.
— В градината ми, когато Земята изписа руна на челото ти, това беше символ на сила, който аз, в своята немощ, не бих се осмелил да опитам. Сега ти си невидим, Габорн — невидим си поне за своите врагове. Онези, които служат на Огъня, не могат да те видят, но вместо теб виждат любовта ти към земята. Колкото повече се приближават към теб, толкова по-силно им влияе заклинанието. Удивен съм, че Радж Атън изобщо разбра, че си на поляната. Огънят може да му е дал такава сила. Тогава не го осъзнах, но сега го разбирам.
Габорн се замисли над това.
— Но не можеш да разчиташ на голяма сигурност с този дар на невидимост — каза Бинесман. — Много зли хора могат да ти навредят, хора, които не служат на Огъня. А някои особено могъщи огнетъкачи могат да разкъсат прикритието ти, ако те доближат.
Габорн си спомни огнетъкачката в замък Силвареста, как го беше изгледала познаващо, сякаш ѝ беше заклет враг.
— Разбирам… — прошепна той. — Разбирам защо Радж Атън не може да ме види. Но защо аз не можех да го видя?
— Какво? — Веждите на Бинесман подскочиха от изненада.
— Виждал съм лицето му преди, в замъка. Знам шлема му, бронята му. Но тази нощ лицето му беше скрито от мен, тъй както моето от него. Гледах в него и виждах… множество от хора, всички се кланяха като пред божество. Хора в пламъци.
Бинесман се изсмя — дълго и силно.
— Може би си се вглеждал твърде надълбоко. Кажи ми, какво мислеше, когато се появи това видение?
— Просто исках да го видя какъвто е, под всички тези негови дарове на обаяние.
— Нека ти разкажа една история — каза Бинесман. — Преди много години моят учител беше Земен пазител, който служеше на животните в гората — на елените, птиците и така нататък. Те идваха при него и той ги хранеше или лекуваше, според нуждата. Когато го попитах как разбира от какво имат нужда, той като че ли се изненада. „Можеш да го видиш в очите им“, ми каза. Сякаш това беше целият отговор. После ме изгони, защото смяташе, че не съм пригоден за Земен пазител.
— Виждаш ли, Габорн — продължи чародеят, — той притежаваше дара на Земния взор, да се вглежда в сърцата на тварите и да отгатва какво искат, от какво се нуждаят или какво обичат. Никога не съм имал тая дарба. Не мога да ти кажа как да я използваш, как действа тя. Повярвай ми, бих искал да имам твоята дарба.
— Но аз нямам такава дарба — възрази Габорн. — Не виждам в твоето сърце, нито в това на Йоме.
— Но ти беше на място с голяма земна сила — каза Бинесман. — Ти имаш дарбата, макар и да не знаеш как да я използваш. Проучи я в собствения си ум. Упражнявай я. Ще те споходи, след време.
Габорн се зачуди. Магьосниците често казваха, че трябва да „проучват нещата“.
— Сега обаче имаш по-голям дълг — каза Бинесман. — Както Ерден Геборен е избирал верни хора, за да се сражават на негова страна, така и ти трябва да започнеш да избираш свои следовници. Това е ужасно тежка отговорност. Онези, които избереш, ще бъдат обвързани с теб.
— Знам — каза Габорн.
Беше слушал легендите как Ерден Геборен избирал онези, които се сражавали на негова страна, и винаги знаел сърцата им, знаел кога ще се изправят пред смъртна опасност, така че оттогава те никога не се сражавали сами.