От тази мисъл сърцето ѝ силно заби. Разбира се, Габорн трябваше да е доловил учестения ѝ пулс, трябваше да е видял как се бори да не задиша задъхано.
Той постави ръката си на лицето ѝ и отново започна да я гали по бузата. От докосването му Йоме потръпна и гърбът ѝ леко се изви.
„Не е възможно да ме искаш — помисли тя. — Не можеш да ме искаш. Лицето ми е ужас. Вените по ръката ми изпъкват като сини червеи.“
— Бих искала да съм пак красива — прошепна тя без дъх.
Габорн се усмихна.
— Ти си красива.
Наведе се и я целуна по устните. Влажната му целувка ухаеше на зрели сливи. Допирът на устните му я замая. Той хвана дланта ѝ, придърпа я нагоре и я зацелува трескаво.
Йоме го хвана за раменете и се надигна, докато не седна в скута му, и усети как той трепери от възбуда. И в този миг тя разбра, че той го вярва… вярва, че е красива, въпреки че Радж Атън беше отнел обаянието ѝ, чувстваше, че е красива, въпреки че бащиното ѝ кралство лежеше в руини, чувстваше, че е красива и я искаше точно толкова, колкото тя искаше него.
Габорн я привличаше с някаква неведома сила. Прииска ѝ се да я целуне по-грубо. Той зарови уста в бузата ѝ, по брадичката ѝ. Йоме вдигна шия, за да може я целуне надолу. Той го направи.
Разпътна. Чувстваше се разпътна, осъзна Йоме. През целия ѝ живот я бяха наблюдавали, бяха се държали с нея така, че да остане благопристойна и лишена от всякаква страст.
Сега за пръв път се беше озовала сама с мъж, с мъж — и внезапно осъзна, че го обича до лудост.
Винаги беше удържала чувствата си с толкова здрави юзди, че никога не бе допускала, че може да се почувства толкова разпътна. „Само неговото вълшебство — каза си тя — ме кара да се чувствам така.“
Устните на Габорн продължиха нагоре към ухото ѝ.
Тя взе дясната му ръка в своята и я придърпа към гръдта си. Но той я издърпа, не пожела да я докосне.
— Моля те! — прошепна му Йоме. — Моля те. Не бъди благородник точно сега. Накарай ме да се почувствам красива.
Габорн отдръпна устните си от ухото ѝ и се взря в лицето ѝ.
Дори да не му хареса това, което видя, не го показа с нищо.
— Аз… — смутено заговори Габорн. — Боя се, че не мога да бъда нищо друго освен благородник. — Опита се да ѝ се усмихне. — Твърде много години практика.
Отдръпна се от нея, но не съвсем.
Йоме неволно усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. „Сигурно ме мисли за безсрамница. Сигурно ме мисли за покварена — зашепна глас вътре в нея. — Сега ме вижда истински, като похотливо животно.“ От мисълта за собствената ѝ похот ѝ прилоша.
— Аз… съжалявам! — каза Йоме. — Никога не съм правила такова нещо!
— Знам — каза Габорн.
— Наистина… никога! — повтори Йоме.
— Наистина, знам.
— Сигурно ме мислиш за глупачка, или за курва. — „Или за грозна.“
Габорн се засмя леко.
— Едва ли. Аз съм… поласкан, че можа да изпиташ такова нещо към мен. Поласкан съм, че можеш да ме поискаш.
— Никога не съм била сама с мъж — каза Йоме. — Винаги с мен е била моята дева, и Дните ми.
— И аз никога не съм бил сам с жена — каза Габорн. — И двамата с теб винаги сме били наблюдавани. Често съм се чудил дали Дните не ни наблюдават само за да бъдем добри. Никой не би искал тайните му дела да бъдат записани за пред целия свят. Познавам някои лордове, които са щедри и благоприлични, вярвам, само защото не биха искали светът да узнае какво таят в сърцата си. Но колко добри сме, Йоме, ако сме добри само пред хората?
Габорн я притисна към себе си, придърпа я отново към гърдите си, но повече не я целуна. По-скоро приличаше на покана да се отпусне отново, да се опита да поспи. Но Йоме вече не можеше да заспи. Опита се да се отпусне.
Замисли се дали го казва сериозно. Дали се стараеше да бъде добър, или тайно я намираше за отблъскваща? Може би дори в собственото си сърце не смееше да си признае истината.
— Йоме Силвареста — заговори с някак далечен и много официален глас Габорн. — Пътувах далече от своя дом в Мистария, за да ти задам един въпрос. Преди два дни ти ми каза, че отговорът ти би бил „не“. Но се чудя дали би премислила?
Сърцето на Йоме заби лудо и мисълта ѝ заработи трескаво. Не притежаваше нищо, което да му предложи. Радж Атън все още беше в границите на страната ѝ, беше взел красотата ѝ, беше разбил ядрото на армията ѝ. Макар Габорн да твърдеше, че я обича, тя се боеше, че ако Радж Атън продължи да живее, той никога повече няма да може да види естественото ѝ лице, а ще е принуден да гледа тази грозна маска.
Нямаше нищо, което да му даде, освен своята преданост. Как можеше да го задържи това? Като принцеса от Владетелите на руни, тя никога не си беше представяла, че ще се окаже в това положение, при което да обикне мъж и да бъде обичана, а да няма нищо, което да му даде.
— Не искай от мен това — каза Йоме с разтреперани устни и разтуптяно сърце. — Аз… не мога да преценявам собствените си желания по този въпрос. Но ако бях твоя жена, щях да се опитам да живея така, че никога да не скъсаш връзката ни. Никога не бих целунала друг така, както те целунах преди малко.
Габорн я държеше до себе си, удобно и леко, така че гърбът ѝ се отпусна на гърдите му.
— Ти си моята изгубена половина, знаеш ли — прошепна ѝ той.
Йоме се отпусна на гърдите му и сладкият му дъх я погали по шията. Никога не беше вярвала на старите приказки, според които всеки човек е сътворен с половин душа и е обречен постоянно да търси своята друга половина. Сега го усети, усети истината в думите му.
А Габорн прошепна закачливо в ухото ѝ:
— А ако ти някой ден ме имаш за свой съпруг, ще се опитам да живея така, че никога да не помисляш, че съм прекален благородник.
Прегърна я през раменете, притисна я към себе си и остави главата ѝ да се отпусне на гърдите му. Вътрешността на лявата му китка се отпусна на гърдата ѝ и макар това докосване да я възбуди, тя вече не се чувстваше разпътна, нито смутена.
„Така трябва да бъде — помисли тя. — Той притежава мен, аз имам него. Така бихме станали едно цяло.“
Почувства се уморена, сънена. Опита се да си представи какво щеше да бъде в Мистария, в кралския палат. Осмели се да помечтае. Беше слушала разкази за това, за белите лодки по голямата сива река, носещи се през каналите на големия град. Зелените хълмове и миризмата на морска сол. Мъглата, вдигаща се всяка утрин. Крясъкът на чайките и непрестанният грохот на вълните.
Почти си представи кралския дворец, едно огромно ложе с копринена постеля, завесите с цвят на теменуга, веещи се през отворените прозорци, и тя самата — гола, до Габорн.
— Разкажи ми за Мистария — прошепна Йоме. — В Мистария лежат лагуните като обсидиан, сред корени на кипарисови дръвчета… — цитира тя една стара песен. — Така ли е?
Габорн запя мелодията и макар да нямаше лютня, гласът му беше чудесен:
За онези лагуни разказваха, че са домовете на водните чародеи и на техните дъщери, нимфите. Йоме промълви:
— Чародеите на твоя баща… никога не съм ги виждала.
— О, те са слаби чародеи. Повечето от тях не са достигнали до своята зрялост. Най-могъщите водни чародеи живеят навън, в дълбокия океан, далече от сушата.
— Но те все едно влияят на вашия народ. Страната ви е стабилна.
— О, да — каза Габорн, — в Мистария винаги се стремим към равновесие. Много е стабилно. Някои биха казали, че е скучно.
— Не говори лошо за това — каза Йоме. — Баща ти е привързан към водата. Разбирам го. Той умее да… противодейства на неравновесието. Довел ли е със себе си някой от своите чародеи? Бих искала да видя някой от тях.
Йоме си представи, че би могъл, че след като беше довел войници, за да покаже силата си, можеше и да е довел един от своите водни чародеи. Надяваше се, че един такъв чародей би могъл да помогне в битката с Радж Атън при Лонгмът.