— Преди всичко, те не са „негови“ чародеи, както Бинесман не може да се нарече ваш чародей…
— Но все пак, взел ли е някой в свитата си?
— Почти — отвърна Габорн и тя усети, че и той иска помощта на чародеите. На водните чародеи, за разлика от Земните пазители, можеше да се разчита, защото се месеха в хорските дела съвсем редовно. — Но пътят е дълъг, а в равнините на Флийдс няма много вода…
След това Габорн започна да ѝ разказва за своя живот в Мистария, за голямото селище за учени и ученици — Къщата на Разбирането, с нейните многобройни Стаи, пръснати из целия град Аньов. Някои Стаи представляваха огромни зали, побиращи хиляди ученици, дошли да слушат лекции и да участват в дискусии. Други бяха малки и уютни, по-скоро като гостилници в хубав хан, където схоларите седяха край пращящите огньове през зимата, като древните учители, и предаваха уроците си, отпивайки от горещия ром…
Йоме се събуди сепната, когато Габорн премести тежестта си под нея и леко я разтърси за рамото.
— Хайде, обич моя — прошепна той. — Трябва да тръгваме. Минаха почти два часа.
От облачните небеса се сипеше дъжд. Йоме се огледа. Дърветата над тях предлагаха удивително добър подслон, но тя се удиви, че нито капка не беше капнала по лицето ѝ и не я беше събудила преждевременно. Зачуди се как изобщо е заспала, но се сети, че Габорн е използвал силата на своя Глас, за да я приспи, говорейки ѝ все по-тихо и по-тихо, като в песен.
Баща ѝ седеше до нея буден и се пресягаше да хване нещо въображаемо. Изкиска се тихо.
Хващаше пеперуди.
Лицето, ръцете и тялото на Йоме бяха изтръпнали. Умът ѝ се беше събудил, но не и крайниците ѝ. Габорн ѝ помогна да се изправи на треперещите си крака. Тя се зачуди как най-добре да се погрижи за баща си. „Радж Атън ме превърна в старица, изпълнена с грижи, а баща ми — в дете“ — помисли си.
Изведнъж ѝ се дощя баща ѝ да си остане точно такъв, да съхрани тази невинност и удивление, което изпитваше сега. През целия си живот той беше добър човек, но претоварен с грижи. В известен смисъл Радж Атън беше дал на баща ѝ свобода, каквато той никога не беше познавал.
— Конете са отпочинали — каза Габорн. — Пътищата са разкаляни, но би трябвало да спечелим време.
Йоме кимна, спомни си как беше целунала Габорн само преди два часа и изведнъж умът ѝ се пробуди, отново заплува и всичко, което се беше случило предния ден, ѝ заприлича на сън.
Габорн застана пред нея за миг, после грубо я сграбчи, целуна я бързо по устните и я убеди, че си е спомнила всичко от тази вечер съвсем добре.
Чувстваше се слаба и уморена, но препускаха в нощта, оставиха конете да тичат на воля. Бинесман им беше оставил един резервен кон от хората на Радж Атън, така че на всеки час спираха да сменят конете, за да може всяко животно да отпочине.
Носеха се през села като вятъра и докато препускаха, Йоме почти на живо си спомни един сън, който бе сънувала, докато лежеше в прегръдката на Габорн…
Сънуваше, че стои на една въздушна кула, северно от цитаделата на Посветителите в бащиния си замък, където трябваше да кацат грааците, когато през лятото понякога идваха небесни ездачи с послания от Юга.
В съня ѝ войските на Радж Атън се движеха през лесовете на Дънуд, разтърсвайки дървесата, огнетъкачите му бяха облечени само в халатите си от жив пламък. Можеше да види войските му само в проблясъци — върколаците с черната им козина, лазещи в сенките под дърветата, рицарите в шафранени и пурпурни палта, яздещи бронирани бойни коне през леса. И Радж Атън — изправен на коня, толкова горд и красив, взрян в нея.
В съня си се беше ужасила, беше гледала своя народ, селяците на Хиърдън, как тичат да намерят спасение в замъка. Хълмовете на север, на изток и на юг бяха пълни с тях — селяни с кафяви ризи и дебели обуща, присвити и тичащи за прикритие. Жени, помъкнали бебета на гърди, мъже, бутащи колички, пълни с ряпа. Момчета, подкарали добитък с пръчки. Една старица със сноп жито, вързан на гърба ѝ. Млади влюбени, тичащи ръка за ръка, с мечти за безсмъртие в очите.
Всички тичаха към замъка, за да намерят убежище.
Но Йоме знаеше, че замъкът ѝ не може да опази народа ѝ. Стените му нямаше да удържат Радж Атън.
Затова тя сви устни и задуха с цялата си мощ, задуха най-напред на запад, после на изток, после на юг. Дъхът ѝ излизаше ухаещ на лавандула и въздухът пред него ставаше пурпурен. Всеки човек, когото докоснеше нейният дъх, всеки, към когото издишаше, в цялото кралство, се превръщаше в пух от глухарче, бяло глухарче, което политаше и се завихряше при всеки най-лек полъх на вятъра, после силният порив изведнъж го подхващаше и то политаше високо-високо, и се понасяше над дъбове и брези, и над елшите на Дънуд.
Най-накрая Йоме духна към себе си и към Габорн, който стоеше до нея, така че и те се превърнаха в глухарчета, и полетяха високо над Дънуд, и се загледаха отгоре към есенните листа, все златни и огнени, и земно кафяви.
Тя видя как армиите на Радж Атън изскочиха от гората с вик, войниците размахаха бойните брадви и копия към замъка. Нямаше кой да им се опълчи.
Пустош. Радж Атън се беше надявал да спечели нещо, но всичко, което щеше да наследи, беше пустош.
Докато конят я носеше на юг в нощта, тя имаше чувството, че лети, че светът остава далече зад нея. Някъде към полунощ я обзе внезапно замайване и тя погледна баща си, който също залиташе в седлото си. Скръб я обзе щом разбра какво става.
В замъка Силвареста някой — Боренсон, подозираше тя — беше започнал да избива нейните Посветители.
Висока цена за гостоприемство
Армията на Радж Атън пристигна малко след полунощ, точно както крал Ордън беше казал, че ще стане.
Ханджията Стийвдор Харк се събуди в леглото си до жена си от тропота на конските копита от другата страна на реката. Тук на носа над реката се получаваше един странен трик със звуците. Стръмните канари на хълмистия склон над пътя ги улавяха и отпращаха ехото им по речното русло.
С годините Стийвдор Харк се беше научил да се буди при тропот на копита, защото най-често ако нощем дойдеше конник, това означаваше, че Харк ще трябва да му намери легло.
Ханът му беше малък, само с две стаи, тъй че гостите му често се принуждаваха да спят по четирима-петима на сламена постеля. Един дошъл посред нощ странник означаваше, че Харк може би ще трябва да разбужда гостите си и да ги укротява, докато намества новия си клиент в постелята им — все главоболия от този род.
Тъй че щом чу тропота на копитата, Стийвдор Харк остана да лежи в леглото си; мъчеше се да прецени броя на ездачите. „Хиляда, две хиляди? — зачуди се задрямалият му ум. — Е, в коя постеля да ги натикам сега?“
После си спомни, че мостът е вдигнат и че бе обещал на крал Ордън да отпрати тези мъже на юг към Глигански брод.
Скочи, все още по нощна риза, и заопипва в тъмното да си обуе някакви чорапи, че тук, толкова близо до планините, навън нощем ставаше студено. После изхвърча от хана и се загледа над реката. Беше окачил един фенер на стрехата специално за такива моменти, но сега нямаше нужда от светлината му.
Войниците стояха неподвижно отвъд реката. Рицари в пълно снаряжение, четирима отпред държаха запалени факли да им осветяват пътя. Светлината на факлите се отразяваше от месинговите щитове и от водата. Видът на воините го уплаши — белите криле, гравирани на шлемовете на Непобедимите, пурпурните вълци на връхните им палта. Виждаха се също така мастифи, великани и някакви още по-мрачни същества.
— Ей! Какво искате? — подвикна Харк. — Моста го няма. Не можете да минете. Най-близкото място е нагоре по течението, при Глигански брод. На двайсет мили! Хванете по пътеката.
Кимна им окуражително и им посочи. Една рядко използвана пътека водеше нагоре по реката към брода. Нощният въздух бе натежал от проливния дъжд, а вятърът се вихреше около главата на Харк, понесъл мирис на бор. Тъмните води на реката тихо припляскваха в брега.