Войниците го гледаха и мълчаха. Уморени, сякаш. Или пък не говореха езика му. Стийвдор Харк знаеше няколко думи на мъятински.
— Чота! Чота! — завика им той и засочи нагоре към брода.
Една тъмна фигура си проби път напред. Дребен тъмнокож мъж, с проблясващи очи и без коса. Той се втренчи през реката към Харк и се усмихна широко, все едно че двамата бяха споделили някоя тяхна си шега.
Смъкна халата си и остана гол. В един кратък миг очите му сякаш засияха; след това синкав пламък облиза едната страна на лицето му и се издигна в нощта.
— Мракът на измамата… виждам го у теб! — извика дребният мъж.
Вдигна юмрук и синият пламък се изстреля по ръката му и изсвистя като запокитен камък над реката право към Стийвдор Харк.
Харк извика от ужас, щом огненият прът докосна едната страна на хана. Старите греди изкрещяха болезнено и лумнаха в пламъци. Маслото във фенера, окачен на стрехата, се пръсна по стената.
Малката синя светлина се понесе обратно през реката и се прибра в очите на дребния мъж.
Стийвдор извика и се втурна в хана си, за да измъкне жена си и гостите преди цялата сграда да бъде обхваната от огнената стихия.
Докато извлече жена си и гостите от постелите, покривът на хана беше пламнал.
Стийвдор Харк изхвърча от хана, задавен от пушека, и погледна през реката. Тъмнокожият стоеше неподвижно, гледаше и се усмихваше широко.
После махна с престорено дружески жест на Харк и тръгна по пътя — надолу по течението, към моста на Силата, на около трийсет мили на изток. Това щеше доста да удължи пътя на армията на Радж Атън, но войниците на Вълчия господар щяха да избегнат засадата на Ордън.
Стийвдор Харк усети, че сърцето му бие лудо. Дълъг беше пътят за един стар и дебел ханджия да яхне коня и да стигне до Лонгмът, а и в градчето нямаше подсилени коне. Не можеше да предупреди Ордън, че засадата му се е провалила. Никога не се беше оправял нощем през горите.
Харк безмълвно пожела на Ордън късмет.
Предателство
Крал Ордън обикаляше укрепленията на Лонгмът в гаснещия залез, за да прецени как най-добре може да се защити скалната твърдина. Замъкът беше странен — външните му стени бяха изключително високи, изградени от същия гранит от хълма, на който клечеше Лонгмът. Крепостта нямаше вторични и третични стени, каквито се срещаха във всеки по-голям замък, като Силвареста например. Нямаше го и богатия търговски квартал; побираше само две укрепени имения за по-дребни барони, наред с цитаделите за херцога, за войниците му и за неговите Посветители.
Но стените бяха яки, защитени със земни руни на обвързване.
Най-голямата постройка в замъка беше гнездото на грааците — чисто функционална сграда на един скалист зъбер, която можеше да побере до шест от едрите влечуги. До гнездото на грааците се стигаше по тесни каменни стъпала, виещи се на зигзаг по източната стена на зъбера. Сградата не беше замислена за защита. Нямаше крепостни зъбци, зад които да се крият стрелци, нито площадки по стълбището, където мечоносците да имат пространство за замах. Побираше само една широка площадка за кацане на върха на скалата и след това шест кръгли отвора към гнездата над площадката.
Херцозите на Лонгмът не бяха гледали грааци от поколения. Преди сто и двайсет години бяха паднали няколко студени зими една след друга и тук, в Севера, грааците бяха измрели от студ. През същите тези зими гигантите главанаци бяха дошли от север през снега. Но когато зимите се бяха стоплили и грааците отново полетяха от юг, кралете на Хиърдън не ги бяха опитомили, като своите предци. Когато изпращаха съобщения, разчитаха повече на вестоносци на подсилени коне.
„Какъв срам“ — помисли Ордън. Една богата традиция беше изгубена. Макар и с малко, нацията бе обедняла от това.
Гнездата бяха поддържани зле. Каменните корита за поене бяха празни. Наоколо се търкаляха изгнили кости, останки от стара храна.
През годините Ордън беше изпращал вести на север по грааци и някои грааци се бяха отбивали тук. Никой не си беше правил труда да почисти торта от пода и сега камъкът беше покрит с мръсотия. Стъпалата, водещи към гнездата бяха изтъркани от времето. От цепнатините в скалата бяха поникнали и пълзяха нагоре лозници заешко око — сините им венчелистчета се бяха разтворили за късното слънце.
Но Ордън установи, че от площадката за кацане може да се вижда надалече — чак над покривите на цитаделата на Посветителите и цитаделата на херцога. Затова постави там шестима стрелци с железни лъкове, като им заповяда да се скрият и да наблюдават, да стрелят само ако силите на Радж Атън пробият през портите. Прибави и един мечоносец да пази стъпалата.
Изчака в полумрака личният му слуга да запали фенер; след това обиколи цитаделата на Посветителите. Отвън тя създаваше впечатление за сурово, мрачно укрепление — кръгла кула, която можеше да побере хиляда Посветители. Ордън си представи, че малцина Посветители тук изобщо излизат на дневна светлина. Да станеш Посветител на херцога означаваше буквално да се самоосъдиш на затвор.
Но вътрешността на цитаделата на Посветителите се оказа изненадващо уютна. Стените бяха боядисани в бяло, с изображения на сини рози и маргаритки, изписани около малките первази на прозорците. Всяко ниво в кулата си имаше свое общо помещение, с легла, подредени около външните стени, и хубава камина в центъра. Помещенията бяха замислени така, че през нощта двама гледачи да могат да наблюдават и да се грижат за сто или повече Посветители наведнъж. Във всяка от стаите имаше маси за шах, удобни столове за седене и чисти подови настилки от тръстика, поръсени с лавандула.
Крал Ордън се обезпокои за сина си. Все още нямаше вест къде е Габорн. Дали не го бяха убили? Дали не седеше в цитаделата на Силвареста, като Посветител на Радж Атън? Може би сега се беше отпуснал край някое топло огнище, слаб като коте, и играеше шах? Човек можеше само да се надява. Трябваше да се надява. Но надеждата на Ордън вече гаснеше.
Сега цитаделата на херцога приютяваше по-малко от сто Посветители, всички събрани в едно помещение. Ордън пресметна, че е трябвало да има поне петстотин, за да служат на бранителите на крепостта. Но над четиристотин Посветители бяха загинали в битката за връщането на замъка.
Много жертви беше струвала свободата.
Отбранителните съоръжения за кулата бяха съсредоточени на най-ниското ниво. Ордън огледа много грижливо точно тях, защото се надяваше да се срази с Радж Атън тук, където можеше да има известно преимущество.
Портикулът се отваряше към стражевата зала, където можеше да постави на пост дванадесет пиконосци. Веригите и зъбните колела се пазеха на около осемдесет стъпки по-назад, в отделна стая. Във верижното помещение можеха да пазят двама стражи.
Встрани от верижното беше оръжейната и съкровищницата на херцога. Оръжейната беше добре заредена със стрели и железни прътове за балистите — повече, отколкото Ордън си беше представял. Стрелите бяха навързани на снопове по сто. Една бърза сметка показа на Ордън, че тук има поне двеста хиляди стрели, повечето от които приготвени наскоро, със сиви гъши пера — сякаш херцогът енергично се беше подготвял за края на света.
Снаряжението на самия херцог, както и на коня му ги нямаше — несъмнено бяха прибрани от Непобедимите на Радж Атън. Все пак хората на Вълчия господар бяха оставили един дълъг царски меч — от фина хиърдънска стомана, наточена като бръснач.
Ордън огледа дръжката му. В нея беше всечено името Строухорн, майстор с изключително умение някъде отпреди петдесет години — истински Творец.
Индопалците, които допреди петдесет години не носеха в битка нищо освен кожена ризница, не ценяха особено северната броня или мечове. В пустинята тежката плетена ризница или тежката броня бяха твърде горещи, за да се биеш в тях. Затова мъжете там носеха лъскава кожена броня и вместо тежките оръжия на Севера се сражаваха с късите си криви ятагани. Извитите им остриета увеличаваха максимално режещата сила на оръжието, така че с един замах кривият меч можеше да посече човешко тяло. Срещу леко снаряжени противници извитите ятагани бяха невероятни оръжия. Но когато острието на ятагана срещнеше ризница или броня, бързо се затъпяваше или се огъваше.