— Разбирам — промълви крал Ордън, зачуден колко ли дарове на обаяние и на Глас трябва да притежава Радж Атън, за да може да упражнява такава власт над хората. — Е, какво все пак се е случило тук? Как успя херцогинята в този преврат?
— Не съм сигурен, защото бях слаб като новородено пале в цитаделата на Посветителите, дори не можех да стоя буден. Чух само откъси от доклади. Доколкото разбирам, херцогът явно е получил подкуп, за да пропусне Радж Атън през Дънуд. Но не е посмял да уведоми жена си за подкупа и затова го е крил в личните си покои, не е смеел да го покаже. След смъртта му, когато херцогинята е разбрала, че трябва да му е било заплатено за измяната, тя е претърсила покоите му и е намерила стотина силари.
— Разбирам. Значи е използвала силарите, за да подсили няколко убийци?
— Да — отговори Темпест. — Когато Радж Атън влезе в града, не всички от нашите защитници бяха в цитаделата. Четирима млади войници бяха в горите, за да разследват донесение, че някакъв дървосекач в Грийнтън е забелязал хала…
— Много донесения ли имате за хали напоследък? — попита Ордън, защото тази новина беше важна.
— Не, но миналата пролет проследихме три навътре в Дънуд.
Ордън помисли.
— Колко големи бяха дирите им?
— Четири, до шест педи.
— Четирипръсти или трипръсти следи?
— Две бяха трипръсти. Най-голямата беше четирипръста.
Ордън облиза устни — изведнъж усети, че устата му е пресъхнала.
— Знаели сте какво означава това, нали?
— Да, ваше величество — каза капитан Темпест. — Имахме брачна триада.
— И не сте ги убили? Не сте ги намерили?
— Силвареста знаеше за това и изпрати ловци.
Силвареста несъмнено щеше да каже на Ордън за халите. „Тази година можехме да ловуваме нещо повече от глигани“ — помисли Ордън. Но новината все пак го притесни, защото беше чул и други тревожни съобщения за хали, придвижващи се през планините по границите на Мистария — бойни глутници от по девет до осемдесет чудовища. От времето на дядо си не беше чувал за толкова много донесения. А по пътя си на север, докато минаваше през Флийдс, кралица Херин Рижата бе споменала за проблеми с хали, които убивали конете ѝ. Но Ордън не беше очаквал, че тази напаст се е разпространила толкова далече на север.
— Значи — каза Ордън, — имали сте войници на патрул, когато Радж Атън е завзел…
— Точно така. Останаха извън града, докато Радж Атън си замине. Видели херцога обесен и изпратили бележка до херцогинята, за да поискат заповеди. Тя пратила своя облекчител в града със силарите и войниците взели дарове от всеки, който им дал, докато не събрали достатъчно, за да щурмуват.
— И са изкатерили стената? — попита Ордън.
— Не. Влезли съвсем открито, след като Радж Атън си замина. Престорили са се на свещари и тъкачи, носещи стоки, за да ги покажат на херцогинята. Но под свещите скрили ками, а под топовете плат — ризници. Радж Атън имаше тук само двеста верни войници, а онези младоци… е, справиха се добре.
— Къде са те сега?
— Мъртви са — каза капитан Темпест. — Всички са мъртви. Нахлуха в цитаделата на Посветителите и избиха половин дузина вектори. Точно тогава и ние се включихме в боя. Не беше лесно.
Ордън кимна замислено.
— Капитан Темпест, предполагам, че знаете защо дойдох с хората си?
Деликатна тема, но Ордън трябваше да разбере дали Темпест е преместил силарите от имението Бредсфор. Въпреки че беше изпратил човек да ги намери, Ордън не искаше да го държат в очакване, особено ако очакваше само лоши новини.
Капитанът го изгледа без любопитство.
— Чули сте, че сме нападнати?
— Да — каза Ордън, — но не заради това дойдох. Цял Хиърдън е под атака, а аз предпочетох да напрегна усилия да освободя крал Силвареста. Дойдох за съкровището.
— Съкровище ли? — попита учудено Темпест. Очите му се разшириха. Ордън почти повярва, че мъжът не знае нищо. Но не можеше да се довери съвсем на тази реакция. Темпест някак много се стараеше да сдържа емоциите си, да не реагира.
— Знаете за какво говоря, нали?
— Какво съкровище? — попита Темпест без намек за измама в очите.
Дали херцогинята беше скрила за съществуването на силарите дори от своя наместник? Ордън го беше очаквал, надявал се беше да е така.
— Знаели сте, че херцогът е фалшификатор, нали? — попита Ордън. Остави съвсем малко от силата на своя Глас да се прокрадне във въпроса, в тон, който трябваше да предизвика чувство за вина.
— Не! — възрази Темпест, но очите му примигаха, а зениците му се присвиха.
„Безчестно нещастно псе — помисли Ордън. — Сега ме лъже. Когато попитах за съкровището, помисли, че говоря за златните слитъци в съкровищницата.“ Наистина не беше чувал за силарите на Радж Атън. Това заинтригува Ордън.
Значи херцогинята не беше се доверила на Темпест. Което означаваше, че и Ордън не може му вярва.
Крал Ордън продължи с полуистина.
— Крал Силвареста изпрати съобщение, според което херцогинята е отхвърлила силите на Радж Атън и е скрила заровено съкровище някъде тук, в замъка. Да сте забелязали някакви признаци от копаене наоколо? Някой да е намерил съкровището?
Темпест поклати глава, но очите му светнаха. Ордън беше готов да се закълне, че хората на Темпест ще започнат да копаят само до един час.
— На кого вярваше най-много херцогинята? На кого би поръчала тя да зарови съкровището?
— На шамбелана! — бързо отговори Темпест.
— Той къде е сега?
— Замина! Напусна замъка скоро след бунта. Той… оттогава не съм го виждал!
По тона на Темпест пролича, че се безпокои да не би шамбеланът да се е измъкнал със съкровището.
— Как изглежда той?
— Слаб тип, като върбова пръчка, с руса коса и без брада.
Същият вестоносец, когото Ордън беше намерил убит. Значи херцогинята беше изпратила вест до Силвареста по човека, който беше скрил силарите, след което не беше казала за тях на никой друг. Капитан Темпест можеше да е чудесен войник, способен да брани замъка, но явно беше нечестен. Знанието за съкровището щеше да го изкуши, а херцогинята не беше искала да позволи нейният крал отново да бъде предаден.
Тази новина изпълни крал Ордън с тъга, с тежест. Каква загуба — един толкова великолепен крал като Силвареста да пострада от такова предателство. Цяла нация беше компрометирана.
След като човек като Силвареста беше толкова малко обичан от своите лордове, как Ордън можеше да вярва на собствените си васали?
— Благодаря ви, капитан Темпест — каза крал Ордън с тон, подсказващ, че срещата е приключила.
— А, капитане — добави Ордън, докато Темпест крачеше към вратата и връзваше шлема си под брадичката. — Помощ ще дойде от Гроувърман и Дрийс веднага щом се подготвят. Изпратих им послание за помощ и ги уведомих за съкровището. Войските на Севера ще се съберат тук!
Темпест кимна, въздъхна облекчено и излезе. Достолепната Дни го последва навън.
Ордън дълго остана да седи в тъмното, във фино резбования орехов стол… прекалено фино. Издяланите по облегалката фигури на пируващи мъже се забиваха в гърба му. Човек не можеше да отдъхне в такива столове.
Тъй че Ордън разбърка огъня в камината, хвърли два счупени стола, за да го доразпали, след което се изпъна върху една меча кожа и се заигра с ловните хрътки на херцога — те заплющяха с опашки по пода, зарадвани от вниманието му.
Неговият Дни стоеше забравен в един ъгъл. Сега пристъпи напред и седна на един от столовете. Дните на Габорн остана в ъгъла.
Ордън не беше лягал на пода с куче от момче. Спомни си първия път, когато беше дошъл в Лонгмът с баща си. Беше деветгодишен, на път за дома след първия си голям лов, със сто души в свитата му. Беше през есента, по Хостенфест, разбира се, и тогава се запозна с един млад принц с дълга кехлибарена коса и тесни рамене.
Силвареста. Първият приятел на принц Менделас Ордън. Единственият му истински приятел. Ордън беше имал войници, които го учеха на военно изкуство, беше се свързвал с ласкаещите го синове на по-дребни благородници, които може и да го харесваха, но които, изглежда, винаги бяха наясно как наследеното им положение завинаги ги отделя от един принц.