Дори другите принцове винаги се отнасяха към Ордън с отчуждение — винаги си даваха сметка, че неговото кралство е по-богато, по-голямо от всяко друго.
Единствено на Силвареста Менделас можеше да се довери. Силвареста можеше да му каже как една пелерина му придава глупашки вид, вместо да го прави стилен, или му се смееше, когато не улучеше въртящата се квинтана с копието. Единствен Силвареста смееше да му каже, когато греши.
Крал Ордън усети, че се е задъхал. „Ето, че сгреших — осъзна той. — Сгреших, като изпратих Боренсон да избие Посветителите на Радж Атън.
А ако Боренсон убие Силвареста? Ще мога ли някога да си простя? Или ще трябва да нося белега от това през остатъка от живота си, като зъл отпечатък от тази война?“
И други крале бяха носили такива белези, каза си Ордън. И други се бяха принуждавали да избиват приятели. Като дете беше съжалявал един човек, който беше убил собствения си дядо. Сега знаеше, че твърде често вината се оказва скъпата цена да бъдеш водач.
— Дни? — прошепна крал Ордън на мъжа, седящ зад него.
— Да, ваше величество? — отвърна Дните му.
— Какви вести имаш за моя син? — Беше го познавал през целия си живот и никога не го беше смятал за свой приятел или доверено лице. Но също така се бе възхищавал на своя Дни като учен човек.
— Да говоря за това би нарушило най-светите ми клетви, милорд. Ние не се месим в държавните дела — отвърна Дните.
Разбира се, той знаеше отговора. Дните никога не се намесваха, нито помагаха. Ако кралят се давеше на две стъпки от брега, Дните нямаше да му подаде ръка.
— Все пак би могъл да ми кажеш — помоли Менделас. — Знаеш отговора.
— Да — каза Дните.
— Не се ли интересуваш за мен? Моите чувства толкова ли не са важни? — попита Ордън. — Толкова незначителна ли е съдбата ми, съдбата на моя народ? Би могъл да ми помогнеш да победя Радж Атън.
Дълго време Дните не проговори и Ордън разбра, че премисля. Други Дни бяха нарушавали клетвите си, бяха изричали големи тайни на крале. В това Ордън беше сигурен. Така че защо не и този? Защо не сега?
От ъгъла си Дните на Габорн каза:
— Ако той отговори на вашите въпроси, ще наруши една много свята клетва. Неговият близнак ще разбере. — В думите му прозвуча заплаха. Следящи, които следяха други следящи. — Вие естествено разбирате, ваше величество.
Всъщност Ордън не разбираше, трудно можеше да възприеме такова безсърдечие. Често си беше мислил, че Дните и тяхната религия са чудати и странни. Сега си помисли, че просто са коравосърдечни.
Все пак се помъчи да ги разбере. Дните на Габорн беше останал тук, вместо да отиде при него. Защо? Дали синът му беше загинал, така че Дните му не можеше да го последва? Или Дните просто чакаше Габорн да дойде тук? Или… дали синът му не беше изчезнал дори от погледа на Дните?
Ордън се замисли. Неговият Дни го беше нарекъл „милорд“ — титла, която не беше използвал никога. Човекът искаше да проговори, трудно му беше да остане страничен наблюдател. Въздържаше се, но му се искаше да смекчи всяко тежко чувство в тази отвратителна история.
Възможно ли беше Дни да откаже да му даде съвет, дори собственият му живот да зависеше от това? Ордън беше учил история и знаеше, че в някои войни Дни бяха разкривали тайни. Но така и не беше разбрал каква съдба е спохождала такива Дни.
Хрониките разказваха за делата на крале и държави. Дори някои Дни да се бяха оказвали издайници, да бяха ставали нечии съветници, съдбата на такива Дни никога не се споменаваше.
Вместо това хрониките се нижеха, сякаш един-единствен, безстрастен наблюдател беше следял краля, проучвал беше неговите дела. Ордън се замисли за това.
Когато се върна от имението Бредсфор, капитан Стрекър завари Ордън да лежи до тлеещия огън и да гали двете хрътки.
— Извинете, милорд — каза от прага капитанът.
Крал Ордън се обърна и се надигна.
— Какво намерихте?
Стрекър се усмихна мрачно. Държеше в дясната си ръка връзка пресни репи; очите му блестяха като че ли от гняв.
— Това, милорд. Достатъчно ряпа, за да нахраним цяла войска.
Ужас порази крал Ордън, щом разбра, че силарите ги няма, че са взети.
Стрекър се усмихна лукаво.
— И това — каза той и се пресегна с другата ръка зад гърба си. Извади от колана си малък вързоп силари.
Сърцето на крал Ордън подскочи от облекчение — дотолкова, че веднага прости на капитана за жестоката шега.
Скочи, грабна силарите и ги огледа. Руните по всички изглеждаха съвършени, без вдлъбнатини и драскотини по кръвния метал, всички в картишкия стил. Ордън нямаше тук облекчител, който да изпълни ритуалите, но не му и трябваше. С умовете на двайсет души и даровете на Глас от петнайсет, Ордън и сам можеше да изпее заклинанията не по-зле от най-добрия от тях.
Оръжие. Имаше своето оръжие.
— Капитан Стрекър — промълви Ордън. — Вие, аз и Боренсон сме единствените трима души, които знаят къде лежи това съкровище. Нещата трябва да останат така. Не мога да рискувам врагът да ги намери. Не мога да рискувам да ви пленят.
— Съгласен съм — отговори Стрекър с такъв тон, че Ордън разбра — капитанът си мислеше, че от него се очаква незабавно да се принесе в жертва. След миг Стрекър щеше да си разпори корема.
— Поради това, капитане — каза Ордън, — искам да кажете на хората, че имаме нужда от охранители, които да откарат едно голямо съкровище в Мистария. Изберете трима души — млади, семейни мъже с деца — които да ви придружат като охрана. Изберете ги грижливо, защото можете да спасите живота им. След това вземете хората и четири бързи коня и напълнете дисагите си с камъни, и заминете оттук, като положите всички усилия да не ви хванат.
— Милорд? — запита учуден Стрекър.
— Чухте ме добре. Призори тук ще има голямо сражение. Очаквам Радж Атън да хвърли цялата си сила срещу нас. Той очаква помощта на армия от сто хиляди души, а аз… не знам какви съюзници може да имам. Ако този замък падне, ако всички ние умрем, вашият дълг ще бъде да се върнете и да приберете съкровището, след което да го откарате в Мистария.
— Милорд, обмислили ли сте възможно оттегляне? — попита Стрекър.
Едно от кучетата стана и отри муцуната си в бедрото на краля. Изглеждаше гладно, но щеше да се задоволи и с малко внимание.
— Мисля за това непрекъснато — каза Ордън, — но синът ми е в пущинаците и досега нямам никаква вест за него. Докато не разбера какво става с него, съм длъжен да приема, че Радж Атън го държи в плен и е взел от него дар, или че той е мъртъв. — Ордън вдиша дълбоко. През половината си живот се беше стремил да опази и отгледа сина си. Жена му му беше родила четири деца. Само Габорн беше оцелял. Но тревогата му за Габорн сега беше само една от многото му болки. Гласът му се поколеба, когато призна: — И изпратих най-силния си воин, за да убие моя най-добър приятел. Ако страховете ми се окажат основателни, капитан Стрекър — ако се случи най-лошото, — няма да искам да преживея тази битка. Ще вдигна меча си срещу Радж Атън. Ще го нападна, лично. Или той ще умре, или аз ще умра. Утре призори ще оформим змийски кръг.
Крал Ордън вдигна силарите.
Лицето на капитан Стрекър пребледня. Създаването на змийски кръг беше опасен гамбит. С тези силари Ордън можеше да вземе дар на метаболизъм от някого, който да получи дар от друг, който пък — от друг, така че всички да се слеят в дълга редица от вектори. В речника на облекчителите такава редица от хора се наричаше „змия“, защото мъжът в челото на веригата ставаше много опасен, смъртоносен като отровна змия, и ако той бъдеше унищожен, ако „змията“ бъдеше обезглавена, следващият в редицата щеше да се вдигне, почти със същата сила като първия.
Но ако човек получеше твърде много дарове на метаболизъм, това означаваше сигурна смърт. Можеше да се превърне във велик воин за няколко часа или дни, но щеше да изгори като падаща звезда. В миналото понякога го бяха правили отчаяни хора. Но щеше да е трудно да се намерят двадесет способни бойци, готови да оформят „змия“ и да пожертват живота си.