Поради това Ордън им предлагаше някаква надежда. В този случай най-накрая кралят щеше да даде собствения си дар на метаболизъм на последния мъж в „змията“, така че всеки в кръга се оказваше вектор към друг. Така, с помощта на двадесет силара, двадесет души можеха да споделят своя метаболизъм, оформяйки езеро, от което всеки воин да може да черпи сила. Тъй като Ордън притежаваше най-много дарове и най-голямо умение в битка, задачата да се бие с Радж Атън щеше да се падне на него. Щеше да пожелае да действа като „глава на змията“ и докато другите мъже в кръга останеха бездействени, щеше да може да черпи от техния добавъчен метаболизъм. Мнозина от войниците на Ордън имаха метаболизъм от по още двама души. Така че, като глава на змията, Ордън щеше да може да се движи със скоростта на тридесет до четиридесет души.
А надеждата, която Ордън предлагаше на хората си, се състоеше в следното: ако той самият успееше да оцелее в битката, змийският кръг щеше да остане неразкъсан и всеки мъж в кръга по този начин щеше да може да продължи живота си в някаква степен на нормалност.
Но все пак залогът беше опасен. Ако някой друг в кръга се окажеше принуден да влезе в бой, като нищо можеше да притегли метаболизъм, необходим на Ордън в критичен момент, саботирайки по този начин шансовете на Ордън в боя. Още по-лошо, ако някой член на змийския кръг бъдеше убит, самият Ордън можеше да се окаже просто вектор към друг човек, можеше изведнъж да падне в боя, неспособен да се движи.
Не, ако изобщо някой трябваше да загине в тази битка, то най-добре беше това да е главата на змията — самият Ордън. Защото ако той загинеше, ако кръгът се прекъснеше, то бремето на метаболизма щеше да падне на човека, отдал своя дар на Ордън.
Този следващ мъж в редицата щеше да се окаже новата глава на змията. И той можеше да продължи да се сражава със силите на Радж Атън, сеейки гибел.
Ако и той бъдеше победен, змията щеше да си създаде нова глава и след това — нова. И членовете на кръга щяха да се сражават поред и да жертват живота си.
Но дори Ордън да спечелеше тази битка с Радж Атън, дори змийският кръг да останеше незасегнат, кралят все пак призоваваше хората си да направят ужасна жертва. Тъй като след време, и дано това да се окажеше някоя много далечна утрин, кръгът щеше да се скъса. Все някой мъж в кръга щеше да умре в някоя битка или да падне жертва на нелечима болест. Когато това станеше, всички останали в кръга щяха да изпаднат в дълбоката дрямка на онези, които са отдали своя метаболизъм, с изключение на един човек — на новата змийска глава, обречен на състаряване и смърт в рамките на няколко месеца.
Както и да се развиеше битката през този ден, всеки мъж в кръга щеше да е призован да пожертва някаква част от живота си.
Ордън изпита благодарност, когато капитанът се поклони, усмихна се и каза:
— Бих бил щастлив да служа с вас, ако ми позволите да вляза в този кръг.
— Благодаря ти — отвърна Ордън, — но се налага да пропуснеш тази възможност да похабиш живота си. Дългът те зове другаде.
Капитан Стрекър се обърна чевръсто кръгом и напусна голямата зала. Ордън излезе след него да събере бойците си за битката.
Командирите му вече бяха разпратили хора на стените. Катапултите вече бяха избутани от защитните ниши в кулите над портите и ги зареждаха, за да изпробват в тъмното обхвата им. Времето беше неподходящо за тези изпитания, но Ордън не знаеше дали ще имат възможност да ги изпитат на дневна светлина.
В този момент откъм западните хълмове прозвуча рог — откъм пътя към замъка Дрийс.
Ордън се усмихна мрачно. „Ето — помисли си, — графът най-после идва, с надеждата да вземе дял от съкровището.“
Беглецът
В Курам казваха, че един беглец с нож може да убие две хиляди души в една нощ. Боренсон действаше още по-бързо, но пък той беше подсилен войник, а и държеше по един нож във всяка ръка.
Не мислеше за това, което върши, не гледаше гърча на жертвите си, нито слушаше трополенето на крака и ръце и къркоренето на кръв. През по-голямата част от нощта бързаше да си свърши работата, изтръпнал от безумен ужас.
Три часа след като беше влязъл в цитаделата на Посветителите, най-сетне свърши делото си. Беше неизбежно някои Посветители да се събудят и да се опитат да се борят с него. Беше неизбежно, че някои жени, които убиваше, се оказваха красиви, и че някои от мъжете бяха млади и можеше да ги очаква пълноценен живот. Неизбежно беше, че колкото и да се мъчеше да блокира спомените за лицата им в ума си, имаше мигове, които знаеше, че никога няма да забрави: като онази стара сляпа жена, впила костеливите си пръсти в палтото му, молеща го да почака; като усмивката на стария му приятел по чашка по време на лов капитан Дероу, който му пожела последно сбогом с разбиращо намигване.
По средата на деянието си Боренсон осъзна, че това се беше искало от него, че Радж Атън беше оставил нарочно Посветителите без охрана, че беше знаел, че ще бъдат избити. Той не изпитваше състрадание към тези хора, за него те не означаваха нищо.
Нека приятел да премахне приятел, брат да вдигне нож срещу брата. Нека се разкъсат помежду си държавите на Севера. Точно това искаше Радж Атън и Боренсон съзнаваше, че още докато избива тези невинни, се е превърнал в инструмент в ръката на Вълчия господар.
Оставянето на Посветителите съвсем без охрана не беше наложително. Четирима или петима добри бойци можеха да им осигурят известна закрила. Възможно ли беше чудовището да изпитва такова удоволствие от това?
Боренсон чувстваше ума си разпран като зейнала рана, всеки миг му носеше болка. Но негов дълг беше да се подчини на своя владетел без колебание. Негов дълг беше да убие тези хора, и макар да се бунтуваше от кървавата касапница, усети, че неволно се чуди отново и отново. „Дали ги избих всички? Дали изпълних дълга си? Това ли е всичко, или Радж Атън е скрил някои от тях?“
Защото след като не можеше да се добере до векторите, които Радж Атън беше отвел със себе си, Боренсон трябваше да избие всеки Посветител, който подхранва Вълчия господар със сила.
Беше покрит с кръв от шлема до ботушите.
Излезе на Пазарната улица, хвърли ножовете на паважа и дълго постоя под дъжда, за да измие лицето му, да измие ръцете му. Почувства се добре от хладината му, но през последните няколко часа кръвта се беше съсирила на гъсти петна. Дъждовната вода нямаше да я измие.
Обзе го чувство на обреченост. Вече не искаше да бъде войник на Ордън, не искаше да служи на никой крал. Шлемът го стягаше, сякаш щеше да смаже главата му, толкова болеше. Той го захвърли на земята и кухото желязо издрънча и се затъркаля по камъните.
След това излезе от замъка Силвареста.
Никой не го спря. Бяха оставили само някакъв жалък страж.
Когато стигна до градските порти, младокът само погледна оплисканото му с кръв лице, отстъпи назад и изкрещя, вдигнал палец и показалец, все едно в защита от призрак.
Боренсон нададе вик, който отекна от стените, след което побягна в дъжда, през изгорелите поля към гората, където беше скрил коня си.
В тъмнината и дъжда половин дузина върколаци с дълги копия направиха грешката да се нахвърлят върху него. Излязоха от едно дере и се втурнаха към него като черни дяволи, насочили копията си напред.
Червените им очи почти сияеха в тъмното, а гъстата им козина им придаваше донякъде вълчи вид. Ръмжаха и подскачаха на късите си крака, като понякога се подпираха със свободния си преден крайник.
За миг Боренсон помисли дали да не се остави да го убият.
Но в ума му моментално се появи образът на Мирима: копринената ѝ рокля с цвета на облаци, гребените с перли в тъмната ѝ коса. Той си спомни мириса ѝ, звучния ѝ смях, когато я беше целунал пред малката им къща.
Сега имаше нужда от нея, а у върколаците видя само продължение на Радж Атън. Бяха негови пратеници. Беше ги довел тук, за да убиват, и макар хората на Боренсон да бяха прогонили върколаците и да ги бяха пръснали по хълмовете, за няколко месеца те щяха да се превърнат в напаст за тази земя.