— Каква рокля ще сложите днес, милейди? — подвикна й прислужницата.
— Знаеш, че ми е все едно — отвърна Катса.
В отговор последва нова порция мърморене. След миг Хелда застана на прага, понесла рокля, яркочервена като доматите, които Ранда внасяше от Лиенид; цели гроздове домати, по-вкусни и сладки от шоколадовия кейк на готвача му. Катса повдигна вежди.
— Няма да нося червена рокля — заяви тя.
— Това е цветът на залеза — обясни Хелда.
— И цветът на кръвта — напомни й Катса.
Хелда въздъхна и отнесе роклята.
— Щяхте да изглеждаше ослепително, милейди — подвикна тя. — Подчертава тъмните ви коси и очите.
Катса дръпна силно един упорит възел, сплъстен в косата й, и проговори на мехурчетата във водата:
— Ако пожелая да ослепя някого, ще му извадя очите.
Хелда се появи отново пред прага, този път със зелена копринена рокля.
— Достатъчно безлична ли е тази за вкуса ви, милейди?
— Нямам ли сиви или кафяви?
Хелда я изгледа строго.
— Държа да облечете нещо цветно, милейди.
Катса се намръщи.
— Държиш хората да ме забелязват. — Провеси заплетен кичур пред очите си и го заразчесва яростно. — Искам да я отрежа! Не си струва мъките!
Хелда остави роклята и седна на ръба на ваната. Насапуниса си пръстите и започна да разделя заплетените къдрици бавно, косъм по косъм.
— Ако я бяхте вчесвали веднъж дневно, милейди, това нямаше да ви сполети.
Катса изсумтя.
— Гидън щеше да се посмее добре, че се опитвам да се разкрася.
Хелда се залови да разплита друг възел.
— Не мислите ли, че Гидън ви харесва, милейди?
— Хелда — отвърна Катса, — колко време според теб губя в размисли кой джентълмен ме харесва и кой не?
— Недостатъчно — закима енергично Хелда.
В гърлото на Катса забълбука смях. Бедната Хелда. Виждаше каква е Катса и какво прави и не се опитваше да си затваря очите. Ала не можеше да си представи, че има жена, която не иска да е красива и не мечтае за легион обожатели. Вярваше, че у Катса живеят две жени, но как ги съвместява в ума си оставаше истинска загадка.
В голямата трапезария Ранда седеше на почетното място на маса с размерите на театрална сцена. Около нея три ниски маси бяха разположени така, че всички гости да виждат краля.
Ранда, висок мъж, по-висок дори от сина си, по-широкоплещест и с по-дебел врат, имаше руса коса и сини очи като Рафин, но те не бяха весели очи като Рафиновите. Очите на Ранда загатваха, че всеки е длъжен да изпълнява заповедите му, и заплашваха да ти причинят злочестини, ако му откажеш желаното. Не беше несправедлив, освен към онези, които престъпваха волята му, ала искаше винаги да става така, както той желае. В противен случай решаваше, че са престъпили волята му. Тогава виновникът имаше всички основания да се страхува от очите му.
На вечеря не изглеждаше страховит. На вечеря беше арогантен и шумен. Канеше този или онзи да седне до него на високата маса. Най-често Рафин, но никога не го слушаше какво говори и току го прекъсваше. Рядко канеше Катса. Ранда странеше от нея. Предпочиташе да я гледа отвисоко и да й подвиква от разстояние, защото крясъците му привличаха вниманието на цялата зала към племенницата му, към безценното му оръжие. Боязън обземаше гостите и всичко се подреждаше по волята на Ранда.
Тази нощ Катса седеше на масата вдясно от Ранда — обичайното й място. Носеше зелената копринена рокля и едва се удържаше да не скъса ръкавите, които се разширяваха над китките й и се натапяха в чинията, ако не внимава. Тази рокля поне прикриваше гърдите й до голяма степен, за разлика от други. Хелда не вземаше предвид изискванията й, когато й поръчваше дрехи.
Гидън седеше вляво от нея. Лордът вдясно от нея — навярно поредният кандидат-жених — не беше възрастен, но изглеждаше по-възрастен от Гидън: дребен мъж с изпъкнали очи и широка уста — приличаше поразително на жаба. Името му беше Давит, пограничен лорд от Североизточен Мидлънс — район, граничещ и с Нандър, и с Естил.
Оказа се приличен събеседник; беше искрено загрижен за земята си, стопанствата и селата и Катса го обсипваше с въпроси, а той й отговаряше охотно. Отначало седеше на тръни, свит върху далечния ръб на стола, и докато разговаряха, гледаше рамото, носа и ухото й, но никога лицето й. Постепенно се поуспокои, че Катса няма да го ухапе; отпусна се, настани се удобно и разговорът потръгна гладко. Катса го оцени като необичайно добър сътрапезник, този лорд Давит от Североизточен Мидлънс. Във всеки случай й помагаше да устои на порива да изтръгне фуркетите за коса, които се забиваха в скалпа й.