— Тежка задача ни възлага — въздъхна Ол. — Дори Елис да не ти беше съсед, пак е тежка.
— Да — съгласи се Гидън, — но не виждам възможност да заобиколим волята му.
Седяха върху гладка скала и ядяха хляб и плодове. Катса наблюдаваше високата трева около тях. Вятърът връхлиташе върху нея и я привеждаше ту на една, ту на друга страна. Тя полягаше надолу и пак се надигаше. Течеше като вода.
— Така ли изглежда морето? — попита Катса и двамата я изгледаха изненадано. — Като тази трева ли се движи морето?
— Да, милейди, донякъде бушува така — отговори Ол. — Но бучи и е сиво и студено.
— Искам да видя морето — въздъхна тя.
Гидън я изгледа стъписано.
— Какво? Нещо странно ли казах?
— Странно е, че го казваш ти. — Той поклати глава. Събра хляба и плодовете и стана. — Лиенидският боец ти пълни главата с романтични небивалици — додаде и яхна коня си.
Тя се престори, че не го е чула, за да не се налага да мисли за романтичните му идеи и за ревността му. Препусна главоломно по поляните и си представи, че язди през море.
По-трудно й се удаваше да се преструва, че не забелязва Гидън, когато стигнаха замъка му. Стените бяха високи, сиви и здрави. Прислужниците се стълпиха в слънчевия двор да посрещнат господаря си и да му се поклонят. Той ги поздравяваше по име и ги разпитваше за житото в хамбарите, за крепостта, за моста, който се нуждаел от поправка. Тук той беше крал и тя виждаше колко удобно се чувства в тази роля и колко радостно го посрещат прислужниците му.
Държаха се извънредно любезно с Катса винаги когато посещаваше в замъка му. Питаха я дали се нуждае от нещо, палеха й камината и й носеха вода да се изкъпе. Покланяха й се, когато се разминаваха в коридорите. Никъде другаде не се отнасяха така с нея, дори в собствения й дом. Сега се сети, че Гидън, разбира се, им е наредил изрично да я почитат като дама — да не се страхуват от нея, а ако се страхуват, да не го показват. Гидън го беше направил за нея. Осъзна, че прислужниците му сигурно я смятат за своя бъдеща господарка. Щом целият дворец бе наясно с чувствата на Гидън, слугите му несъмнено също се бяха досетили.
Сега обаче тя беше на тръни тук, защото знаеше какви са очакванията им. Вероятно щеше да им олекне, разберат ли, че няма да се омъжи за Гидън. Ще си отдъхнат, ще се усмихнат и ще се подготвят да приветстват приветливата мила дама, която господарят им ще си избере след нея. Но ако все пак таяха надежди желанието на лорда им да се сбъдне?
Увлечението на Гидън я объркваше. Недоумяваше как е възможно да се влюби толкова глупаво в нея и дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява, че е вярно.
Ол ставаше все по-мрачен.
— Кралят ни принуждава да постъпим жестоко — разсъждаваше на глас той, докато тримата вечеряха в личната трапезария на Гидън, а край тях се въртяха двама слуги. — Не помня да ни е възлагал по-жестока задача.
— Възлагал ни е — възрази Гидън — и сме я изпълнявали. И никога не съм те чувал да се оплакваш.
— Просто… — Ол млъкна и се взря разсеяно в стените на трапезарията, покрити с пищни гоблени в червено и златисто. — Просто ми се струва, че Съветът не би одобрил тази задача. Би изпратил някого да защити дъщерите. Да ги защити от нас.
Гидън набоде картофи с вилицата си и задъвка. Обмисли думите на Ол.
— Няма как да работим за Съвета, ако не изпълняваме нарежданията на Ранда — напомни му той. — Няма да помогнем на никого, ако ни заключат в тъмницата.
— Да — съгласи се Ол, — но въпреки това ми изглежда неправилно.
В края на вечерята лицето на Гидън също заприлича на тъмен облак. Катса наблюдаваше сбръчканото чело на Ол и нещастните му очи. Гледаше как Гидън се храни, а ножът му отразява златистите и червените отблясъци от стените. Говореше тихо и въздишаше. И двамата въздишаха — Гидън и Ол — докато дъвчеха и разговаряха.
Не искаха да се подчинят на Ранда. Докато ги наблюдаваше и слушаше, умът на Катса лека-полека заблужда напосоки, търсейки начин да заобиколят заповедта на краля.
По й бе казал, че има право да откаже на Ранда. Да, вярно, Ранда не бе в състояние да я накаже така, както би могъл да накаже Гидън и Ол. Как всъщност би излял гнева си? Ще изпрати цялата си армия, да речем, да я залови и да я залости в тъмницата? Ще я убие? Не в битка, но с отрова например, на някоя вечеря. Сметнеше ли, че Катса го застрашава или не му е полезна, безспорно щеше да я хвърли в затвора или да я убие.