— Не мога да се омъжа за теб, Гидън. Няма нищо общо с теб. Аз съм причината. Няма да се омъжвам. За никого. И няма да раждам деца на никого.
Той се сепна и изражението му се промени. Познаваше това изражение — язвителната усмивка и искриците в очите. Запояваше да я чува.
— Добре ли премисли, Катса? Не ми се вярва някога да получиш по-добро предложение.
— Няма нищо общо с теб, Гидън — повтори тя. — Аз съм причината.
— Да не би да си въобразяваш, че някой друг ще се заинтересува от убийца?
— Гидън…
— Надявам се лиенидът да ти поиска ръката. — Той я посочи с подигравателно изражение. — Предпочиташ него, защото е принц, а аз съм само лорд.
Катса разпери ръце.
— Гидън, що за безочливо…
— Няма да ти поиска ръката — продължи той. — А ако ти предложи да се омъжиш за него, ще бъдеш глупачка да приемеш. На него може да се разчита кажи-речи колкото на Мургон…
— Гидън, уверявам те…
— Освен това е непочтен — добави Гидън. — Мъж, който се бие с теб като него, е презрян използвач и главорез.
Тя застина. Втренчи се в Гидън, без да забелязва как размахва ръце във въздуха с присвити устни. Виждаше По, седнал върху пода надалата за тренировки и го чуваше да произнася същите думи. Преди Гидън да ги е изрекъл.
— Гидън. Казвал ли си това на По?
— Катса, никога не съм разговарял с него в твое отсъствие.
— А на друг? Казвал ли си го на друг?
— Не, разбира се. Да не мислиш, че си губя времето…
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Какво значение има? Ако ме попита, няма да се уплаша да му кажа какво мисля за него.
Тя се втренчи в Гидън, изумена, беззащитна срещу прозрението, което капка по капка изпълваше ума й. Притисна гърло с длан. Въздухът не и стигаше. Зададе въпроса, който усещаше, че трябва да зададе, и се присви, готова за отговора, който знаеше, че ще получи.
— Мислил ли си го преди? В негово присъствие?
— Че не му се доверявам и го смятам за използвач и главорез? Мисля си го всеки път, когато го погледна.
Гидън буквално съскаше, но Катса не забеляза. Коленичи и остави лъка на земята, бавно, съсредоточено. Изправи се и му обърна гръб. Тръгна полека, стъпка по стъпка. Вдишваше и издишваше и гледаше право напред.
— Страхуваш се да не го обидя — извика Гидън след нея. — Да не разсърдя безценния ти лиенидски принц. Навярно трябва да му кажа какво мисля. Така ще си замине по-бързо.
Тя не слушаше, не чуваше. Шумотевицата в главата й заглушаваше всичко. Той бе прочел мислите на Гидън. И нейните. Знаеше ги. Когато се ядосваше, когато одобряваше. И не само тогава. Ала умът й крещеше твърде гръмко и й пречеше да си спомни.
Смяташе го за боец, само за боец. Наивно се дивеше на възприемчивостта му. Възхищаваше му се.
Тя да се възхищава на четец на мисли!
Довери му се. Довери му се, а не биваше. Той я беше заблудил, представяйки превратно Дарбата си. Беше я излъгал.
Четиринайсета глава
Влетя в лабораторията на Рафин и принцът я погледна стреснато.
— Къде е? — попита тя и се закова на място, защото той беше там, срещу нея, приседнал на ръба на писалището с морава брадичка и навити ръкави.
— Искам да ти кажа нещо, Катса — рече й.
— Четеш мисли — каза тя. — Четеш мисли и ме излъга.
Рафин изруга тихо и скочи на крака. Втурна се към вратата и я затвори.
По се изчерви, но не отмести поглед.
— Не съм четец на мисли — отрече.
— А аз не съм глупачка — изкрещя тя. — Така че престани да лъжеш! Кажи ми какво научи? Какви мисли ми открадна?
— Не съм четец на мисли — повтори той. — Усещам хората.
— Това пък какво означава? Долавяш мислите на хората.
— Не, Катса. Слушай! Усещам хората. Представи си го като умение да виждам на тъмно или като очи на тила, както казваше. Усещам хората, когато са близо до мен, мислят, чувстват и се движат; усещам телата им, физическата им енергия. Само когато… — той преглътна, — само когато мислят за мен, долавям и мислите им.
— Но не го наричаш четене на мисли?
Тя изкрещя толкова силно, че той се олюля, но продължи да я гледа в очите.
— Добре, добре. Включва и четене на мисли. Но не е това, което подозираш.
— Доверих ти се — извика тя, — а ти ме излъга.