— Сега съм по-уверен отпреди — уточни той. — Като малък се обърквах. Огромните вълни от енергия, чувства и мисли ме заливаха и се давех в тях. Дълго се учех да различавам важните мисли от несъществените. Мимолетните мисли от мислите, които заслужават внимание. Вече се справям по-добре, но Дарбата все още ми осветлява неща, които нямам представа как да тълкувам.
Звучеше й нелепо, напълно нелепо. Колко роптаеше срещу прищевките на собствената си Дарба! Тя обаче бледнееше пред неговата.
— Понякога ми е трудно да я овладявам — призна той. — Дарбата ми…
Тя се поизвърна към него.
— Каза го, защото си го помислих?
— Не. Казах го, защото аз си го помислих.
Тя погледна пак през прозореца.
— И аз си го помислих — настоя тя. — Или поне нещо подобно.
— Е, тези чувства не са ти чужди.
Тя въздъхна отново. Разбираше го донякъде, колкото и да не й се искаше.
— Колко близо трябва да си до някого, за да го усети Дарбата ти?
— Зависи. И се променя с времето.
— Как така?
— Ако е някой, когото познавам добре — обясни той, — го долавям от по-голямо разстояние. До непознатите трябва да съм по-близо. Днес те усетих, когато наближи двореца. Усетих те как нахлу в градината и скочи от коня и долових кристално ясно гнева ти, когато влетя при Рафин. Теб те усещам… по-силно от другите.
Навън вече бе по-тъмно, отколкото в трапезарията й. Ненадейно съзря отражението му в прозореца. Беше подпрян на масата, както си го представяше по-рано. С унило лице, с отпуснати рамене и ръце. Всичко у него издаваше униние. Чувстваше се нещастен. Гледаше надолу, но вдигна очи и срещна нейните в стъклото. Тя усети сълзите отново, неочаквано и затърси трескаво думи, с които да запълни мълчанието.
— Усещаш ли присъствието на животни и растения? Скали и пръст?
— Утре заминавам.
— Усещаш ли, когато наблизо минава животно?
— Ще се обърнеш ли, за да те виждам? — попита той.
— По-лесно ли четеш мислите ми, когато съм с лице към теб?
— Не. Просто искам да те гледам, Катса, нищо друго.
Гласът му беше тих и тъжен. Съжаляваше за всичко, съжаляваше за Дарбата си. Дарбата, за която не беше виновен и която щеше да я отблъсне, ако й беше казал от самото начало.
Тя се обърна към него.
— Не усещах животни и растения. Не усещах природата. Напоследък обаче се променям. Понякога долавям смътно присъствие, което не е човешко. Ако нещо се движи, понякога го усещам. Но не всеки път.
Катса го погледна.
— Заминавам за Съндър — каза той.
Катса скръсти ръце и не продума.
— Когато Мургон ме разпитваше, след като ти спаси дядо, разбрах какво си направила. Разбрах също, че Мургон го е отвлякъл заради другиго. Но не разбрах заради кого. Нямаше как да задавам въпроси, без да се издам, че знам.
Тя го чуваше смътно. В момента се чувстваше изморена от твърде много неща, за да я вълнуват подробностите за отвличането.
— Започвам да мисля, че е свързано с Монсий — продължи той. — Отхвърлихме Мидлънс, Уестър, Нандър, Естил и Съндър. Освен това, както си спомняш, посетих повечето кралства. Само в Съндър усетих, че ме лъжат. Лиенид няма нищо общо, сигурен съм.
Някъде, незнайно кога, докато разговаряха, гневът й се бе стопил. Нямаше и следа от него. Предпочиташе го обаче пред празнотата, заела мястото му. Съжаляваше за всичко, което се бе променило с По. Съжаляваше, че всичко си е отишло.
— Катса — настоя той, — трябва да ме изслушаш.
Тя примигна и насили съзнанието си да се съсредоточи върху думите му.
— Но нали крал Лек е добър човек? — попита тя. — А и няма причина.
— Възможно е да има — възрази той, — но не знам каква. Нещо не е наред, Катса. Отначало не обърнах внимание на някои впечатления от разговора с Мургон, но ми се струва, че съм сгрешил. А и сестрата на татко, кралица Ашен, не постъпва както ти ми каза. Издръжлива е, силна жена. Няма да изпадне в истерия, да се заключи с детето си и да не допуска съпруга си при нея. Ако я познаваше, кълна ти се…
Той млъкна, сбърчил чело. Ритна пода.
— Имам чувството, че Монсий е замесен. Не знам дали Дарбата ми го загатва или е инстинкт, но ще се върна в Съндър да поразпитам. Дядо е по-добре, предпочитам обаче да остане скрит, докато разкрия истината.
Ясно. Щеше да замине за Съндър, за да разкрие истината. И по-добре, че щеше да си тръгне. Не искаше да преследва мислите й.