Катса се обърна към брега и с изненада забеляза, че По я наблюдава зяпнал. От косата и от дрехите й се стичаше вода, но тя вдигна огромната птица да му я покаже.
— Пипнах я!
Той продължи да се взира в нея. Гърдите му се повдигаха и спускаха — очевидно бе дотичал набързо да й помогне в подводната битка. Потърка слепоочия.
— Катса! Какво правиш?
— Улових гъска!
— Защо не използва ножа? Посред езерото си. Подгизнала си.
— Нищо и никаква вода, какво толкова! И без друго беше време да си изпера дрехите.
— Катса…
— Исках да проверя дали мога — обясни тя. — Ами ако съм на път без оръжия и се наложи да си набавя храна?
— Нищо не ти пречеше да я застреляш с лък от лагера ни. Виждал съм колко си точна.
— Но сега знам, че мога и по този начин — отвърна простичко тя.
Той поклати глава и протегна ръка.
— Излизай от там, преди да настинеш. И ми дай гъската. Ще я оскубя, докато се преоблечеш.
— Никога не настивам — осведоми го тя, шляпайки към брега.
Той се засмя.
— О, Катса… Сигурен съм, че не настиваш. — Взе гъската. — Останаха ли ти сили за една битка? Да потренираме ли, докато вечерята ни се пече?
Сега схватката беше различна, защото знаеше истинските му преимущества. Осъзна, че подвеждащите движения са загуба на енергия. Бързата мисъл нямаше да й помогне; с хитрост нямаше да го победи. Единствените й предимства бяха скоростта и ожесточението. И след като беше наясно, лесно промени стратегията си. Не губеше време за изобретателни ходове. Просто го обсипваше с порой от силни удари. Той предусещаше къде се цели, вярно, но не издържаше на темпото й и не успяваше да я отблъсне достатъчно бързо. Боричкаха се, докато светлината изтляваше и падаше мрак. Той се предаваше и се изправяше, олюлявайки се. Смееше се и стенеше.
— Добра тренировка е за мен — прецени той, — но не виждам каква е ползата за теб. Освен задоволството, че ме смилаш на каша.
— Трябва да измислим нови упражнения — съгласи се тя. — Нещо, което поставя на изпитание Дарбите и на двама ни.
— Да продължим да се бием и след като се стъмни. Тогава ще сме по-равностойни.
Вярно беше. Нощното небе го обви — черно небе без луна и без звезди. Накрая Катса не виждаше нищо; различаваше смътно само очертанията на фигурата му. Удряше напосоки. Той разбра, че действа на сляпо и се постара да я обърка с движенията си. Защитаваше се по-умело. И ударите му станаха по-опасни.
Тя го спря.
— Толкова ли точно усещаш ръцете и краката ми?
— Ръце, крака и пръсти — отвърна той. — Ти бликаш от физическа енергия, Катса. Усещам я непрекъснато. Дори чувствата ти понякога изглеждат веществени.
Тя присви замислено вежди в мрака.
— Можеш ли да се биеш със завързани очи?
— Не съм опитвал, за да не събудя подозрения. Но, да, бих могъл. По-лесно ще ми бъде на гладка земя. Усещането ми за горската повърхност е прекалено мъгляво.
Тя се втренчи в него — черен силует на фона на още по-черно небе.
— Чудесно! Превъзходно! Завиждам ти. Трябва да се бием по-често нощем.
Той се засмя.
— Не е зле от време на време да съм в по-изгодно положение.
Счепкаха се отново, но и двамата се препънаха на паднал клон и По се приземи по гръб, наполовина потопен в езерото. Изправи се и изджапа на брега:
— Достатъчно се борихме в тъмницата. Да проверим ли дали се е изпекла гъската?
Гъската цвърчеше над огъня. Катса я бодна с ножа и месото се отдели от костите.
— Готова е — констатира тя. — Ще ти отрежа бутчето.
Погледна го. Той си събличаше мократа риза през главата. Катса се насили да изтрие всичко от ума си. Съзнанието й да заприлича на неизписан лист хартия, на беззвездно небе. Той приклекна пред огъня. Изтри водата от голите си ръце и изтръска капките по пръстите си в пламъците. Тя се взираше в гъската и режеше старателно бутчето. Представяше си най-безизразното изражение на най-безизразното лице на света. Нощта беше хладна; помисли си за това. Гъската щеше да е вкусна; добре би било да изядат възможно най-много, за да не я похабят; замисли се и за това.