Тя си спомни кръвта по своите устни, но това само доведе неговите устни върху нейните, търсещи, вкусващи. Пръстите й се вплетоха с неговите пръсти. Кожата им гореше, докато телата им се опознаваха. Всъщност те познаваха телата си по-добре от любовници, ала този допир беше различен, жадуваше близост, а не сблъсък.
— По — една ясна мисъл прониза съзнанието й.
— При лекарствата е — прошепна той. — При лекарствата има морско биле.
И ръцете, устните му и тялото й я върнаха към безметежната забрава. Опияняваше я, този мъж я опияняваше и всеки път, щом впиеше очи в нейните, дъхът й секваше.
Очакваше болката. Но ахна от остротата й; не приличаше на никоя болка, която беше усещала. Той я целуна, отдръпна се и застина. Тя се засмя и му каза, че този път, единствено този път, е съгласна да я заболи и да й потече кръв от допира му. Той се усмихна във врата й и я целуна отново, а тя се гмурна в болката. Болката се превърна в топлина, която спря дъха й. Диханието, болката и разумът й се стекоха от тялото й и остана само то. Нейното тяло, неговото тяло, светлината и огънят, който създаваха.
После легнаха, стоплени един от друг и от зноя на огъня. Тя докосна носа и устата му. Поигра си с халките по ушите му. Той я прегърна и я целуна, а очите му блещукаха срещу нейните. Попита я:
— Добре ли си?
Тя се засмя.
— Аз съм си аз. А ти?
— Аз съм много щастлив — усмихна се той.
Проследи с пръст линията на брадичката му до ухото и надолу към рамото му. Докосна изрисуваните гривни около ръцете му.
— Рафин е знаел, че накрая ще стигнем до тук. Очевидно единствено аз не го предвидих.
— Рафин ще бъде добър крал — рече По и тя се засмя отново, отпуснала глава върху гърдите му.
— Хайде утре да се движим по-бързо — настоя Катса, сетила се за мъжете, които не са добри крале.
— Добре. Още ли те боли?
— Не.
— Защо е така според теб? Защо жените изпитват болка?
Тя не знаеше отговора. Знаеше само, че жените изпитват болка и толкова.
— Дай да ти почистя ръката — предложи тя.
— Първо аз ще те почистя.
Тя потрепери, когато я остави, за да отиде до огъня и да вземе вода и кърпи. Светлината го окъпа; отблясъци и сенки заиграха по тялото му. Беше красив. Изпълни я възхищение и той й се усмихна доволно. Красив и суетен, помисли си тя, за да я чуе и той се засмя.
Хрумна й, че би трябвало да се чувства странно да лежи тук, да го наблюдава и да се шегува. Да се чувства странно, че са направили това, което бяха направили, че са станали това, което бяха станали. Но се чувстваше естествено и спокойно. Беше неизбежно. И само мъничко страшно.
Двайсет и първа глава
Понякога разговаряха, без тя да произнесе и дума. Понеже По усещаше, когато иска да му каже нещо. Пожелаеше ли да му обясни нещо, Дарбата му помагаше да разбере. Стори им се полезно да се упражняват. Катса откри, че колкото по-спокойно му отваря съзнанието си, толкова по-умело успява да го затвори. Невинаги сполучваше да скрива чувствата си обаче, защото се налагаше да ги пропъжда, за да го държи в неведение. Все пак се справяше донякъде.
Установиха, че на него му е по-лесно да съзира мислите й, отколкото на нея — да ги изразява ясно. Отначало му говореше наум дума по дума, все едно изрича мислите си на глас.
Искаш ли да спрем да отдъхнем? Да уловя ли нещо за вечеря? Свърши ми водата.
— Когато си точна, те разбирам, естествено. Но не е нужно да се стараеш толкова. Долавям и образи, и чувства, и мисли в недовършени изречения.
В началото това също я затрудняваше. Страхуваше се да не я разбере погрешно и обрисуваше образите отчетливо като думите. Риба, печаща се над огъня им. Поток. Билките, морското биле, което трябва да сдъвче на вечеря.
— Насочиш ли някоя мисъл към мен, Катса, веднага я долавям. Виждам я, независимо как я формулираш. Ако искаш да я чуя, винаги я чувам.
Но какво означаваше да насочи мисъл към него? Да поиска да я разбере ли? Решеше ли да му каже нещо, просто се опитваше да го призове негласно. По. После го оставяше да съзре същината на мислите й.
Очевидно действаше. Упражняваше се непрекъснато — да общува с него, и да го изолира. Лека-полека напрежението в ума й отслабна.
Една нощ, докато седяха до огъня, заслонени от дъжда под навес от преплетени клони, тя го помоли да й покаже пръстените си. Той сложи длани в нейните. Тя започна да брои. Шест златни халки с различна широчина на дясната ръка. На лявата — една гладка халка, един тънък пръстен с инкрустиран сив камък през средата, един широк и тежък пръстен с остър, бляскав бял камък — сигурно той я беше порязал онази нощ на стрелбището, един гладък и златен като първия, но гравиран с фигури, познати й от рисунките по ръцете му. Именно той я накара да се запита дали пръстените имат някакво значение.