— Да — потвърди той. — Всеки пръстен, който лиенидите носят, има смисъл. Гравираният е пръстенът на седмия кралски син. Той е пръстенът на замъка и на титлата ми. На наследството ми.
Пръстените на другите принцове различни ли са? По ръцете на братята ти други фигури ли са изрисувани?
— Да.
Тя докосна големия тежък пръстен с острия бял камък.
Кралски пръстен.
— Да, този пръстен е за татко. А този — посочи малкия със сивата линия по средата — е за мама. Гладката халка е за дядо.
Бил ли е крал?
— По-големият му брат бил крал. Когато починал, дядо имал право да го наследи, ако пожелае. Синът му обаче, моят баща, бил млад, силен и амбициозен. Дядо бил стар и немощен и предал трона на сина си.
Ами майката на баща ти? Носиш ли пръстен и за нея? А за родителите на майка ти?
— Не. Те са мъртви. Не ги познавам.
Тя улови дясната му ръка.
А тези? Пръстите на тази ръка не стигат за пръстените.
— Те са за братята ми — обясни той. — По един за всеки. Най-дебелият за най-големия, а най-тънкият за най-малкия.
Значи братята ти носят още по-тънка халката за теб?
— Да. Мама и дядо също. И татко.
Защо твоят е най-тънък? Защото си най-малък ли?
— Такъв е обичаят, Катса. Но пръстенът, който носят за мен, е различен. Инкрустиран е със златна и сребърна нишка.
Заради очите ти.
— Да.
Специален пръстен на Дарбата ти значи?
— Да. Лиенидите почитат Даровитите.
Е, това беше нещо нечувано. Не знаеше, че някой почита Даровитите. Нали няма да носиш пръстените за съпругите на братята си и за децата им?
Той се усмихна.
— Не. Но ще нося за своята съпруга и за децата си, ако имам деца. Ще нося пръстен за всяко. Мама има четирима братя, четири сестри, седем синове, двама родители и съпруг. Носи деветнайсет пръстена.
Какъв абсурд! Как си служи с пръстите си?
Той сви рамене.
— Аз не срещам затруднения да използвам моите.
Улови я за ръцете и я целуна по кокалчетата на пръстите.
За нищо на света не бих сложила толкова пръстени.
Той се засмя, обърна ръцете й и я целуна по дланите и по китките.
— За нищо на света не бих те накарал да направиш нещо, което не искаш.
Тази част от Дарбата на По й ставаше все по-любима — без да му казва, той разбираше какво й се иска. Сега коленичи пред нея със закачлива усмивка. Ръката му я погали по хълбока и я придърпа по-близо. Устните му досегнаха леко врата й. Тя затаи дъх, забрави мисълта, която се зараждаше в ума й, и с наслада усети прохладния допир на пръстените му по лицето си, по тялото си и по всяко място, което той докосваше.
— Дали Лек наранява животните? — попита го един ден, докато яздеха.
Той се извърна и я погледна през рамо.
— Звучи ужасно, но да, така смятам. И се чудя за каква ли болест говореше онзи мъж.
— Мислиш, че Лек убива и хора?
По сви рамене и не отговори.
— Дали кралица Ашен се е заключила, защото е разбрала за Дарбата му? — продължи с въпросите Катса.
— И това съм се питал.
— Но как се е досетила? Не е ли изцяло подвластна на магията му?
— Нямам представа. Навярно е отишъл твърде далеч и тя е прозряла истината. — Той повдигна клон, надвиснал над пътя, и се шмугна под него. — Вероятно Дарбата му действа до известни граници.
Или няма никаква Дарба. Дали не бяха скалъпили абсурдна история в отчаян опит да обяснят необясними обстоятелства?
Ала кралят и кралицата бяха умрели и никой не се бе усъмнил. Кралят бе отвлякъл дядо Тийлиф, но никой не го подозираше.
Едноокият крал притежаваше Дарба. Или нещо противоестествено, ако не е Дарба.
Пътят ставаше все по-тесен и по-буренясал и те по-често ходеха до конете, отколкото яздеха. Дърветата отведнъж си смениха цветовете. Листата им бяха оранжеви, жълти и алени, пурпурни и кафяви. След ден-два щяха да стигнат странноприемницата, където да оставят конете. После предстоеше да поемат по стръмните скатове, понесли багажа си на гръб. По й каза, че в планините ще има сняг и малцина пътници. Предупреди я за необходимостта да са предпазливи и да се пазят от бурите.