Битърблу се засмя и Катса й разказа как се сприятелиха с По и как Рафин излекува дядо Тийлиф, и как с По заминаха за Съндър да разкрият истината за похищението, а следите ги доведоха до Монсий, до планините, до гората и до Битърблу.
— Ти всъщност не си като жената от историите — заяви момичето. — Преди да те срещна бях чувала други истории.
Катса си пое дъх да посрещне рояка от спомени, които сякаш никога не губеха яркостта си и винаги я изпълваха със срам.
— Историите са верни — възрази тя. — Такава съм.
— Невъзможно е! Ти не би счупила ръката и не би отрязала пръстите на невинен човек.
— Правех тези неща за вуйчо си, когато му се подчинявах — обясни Катса.
Катса отново се почувства сигурна, че е взела правилното решение — да се изкачат към Прохода на Грела, единственото място, където Лек няма да ги потърси. Защото не би успяла да защити Битърблу, ако е подвластна другиму, а не на себе си. Прегърна по-силно момичето.
— Моята Дарба не е само воинска, дете. Притежавам Дарба да оцелявам. Ще те преведа през тези планини.
Битърблу не отговори. Отпусна глава в скута на Катса и се сгуши до нея. Заспа така, в мрака, огласян от вълчи вой, и Катса реши да доиздяла друг път стрелата. Подремаха заедно до огъня; после Катса се събуди и вдигна момичето върху седлото. Пое поводите и насочи коня нагоре през монсийската нощ.
Един ден теренът стана непреодолим за коня. Катса не искаше да го убива, но все пак размисли. Кожата му беше ценна. Оставеха ли го жив, щеше да се залута из възвишенията и да подскаже на войниците, които щяха да го открият, къде са бегълките. От друга страна, ако го убиеше, нямаше как да скрие трупа му. Мършоядите щяха да оглозгат костите му и ако войниците се натъкнат на скелета, той щеше да послужи като още по-добър ориентир за местонахождението им, отколкото ако животното се скита свободно. С известно облекчение Катса реши да го пощади. Свалиха торбите, седлото и юздите. Пожелаха му на добър час и го отпратиха.
Отсега нататък разчитаха само на собствените си ръце и крака. Катса помагаше на Битърблу по най-стръмните склонове и я повдигаше върху скалите, прекалено високи да се изкатери по тях. Добре поне, че в деня на бягството от крепостта на Лек, момичето бе обуло здрави обувки. Препъваше я обаче изпокъсаната й рокля. Накрая Катса сряза полите и уши от тях нескопосани панталони. След това момичето се движеше по-лесно и по-стабилно.
Кожата от седлото се оказа по-твърда, отколкото Катса очакваше. Бореше се с нея нощем, докато Битърблу спеше, и най-сетне реши да изработи на момичето грубовати гамаши с връзки, за да ги надява над панталоните. Изглеждаха доста комично, но пазеха донякъде от студа и влагата. Защото все по-често, колкото по-нависоко се изкачваха, от небето се сипеше сняг.
Уловът стана оскъден. Катса не пропускаше нито едно животно; раздвижеше ли се нещо, убиваше го. Ядеше малко и даваше повечето храна на Битърблу, а тя не подбираше и изгълтваше лакомо всичко.
Всяка сутрин Катса сваляше обувките на момичето и преглеждаше краката й за мехури. Проверяваше ръцете й, да не би пръстите й да измръзнат. Втриваше мехлеми в напуканата кожа на Битърблу. Подаваше й меха с водата при всяко спиране за почивка. А спираха често, защото Катса подозираше, че детето ще припадне, преди да признае колко е изморено.
Катса не се чувстваше изморена. Усещаше колко силни са ръцете и краката й и колко бързо е острието й. Най-много я гнетеше мисълта, че напредват бавно. Понякога й се приискваше да метне детето през рамо и да хукне нагоре по стръмнините. Досещаше се обаче как накрая в тези планини ще й потрябва всяка капчица сила и издръжливост, и знаеше, че не бива да се изтощава отсега. Сдържаше нетърпението си, доколкото съумяваше, и се съсредоточаваше върху грижите за Битърблу.
Планинският лъв беше дар, истински дар, появил се в началото на първата снежна буря.
Бурята заплашваше да се развихри цял следобед. Облаците се скупчваха зловещо. Снежинките се сгъстяваха, вятърът брулеше все по-остро. Катса избра да лагеруват на първото възможно място — дълбока кухина в планинската твърд. Заслонена от надвиснала над нея скала. Битърблу тръгна да събира съчки, а Катса, пъхнала камата в колана си — да търси вечеря.
Изкатери се върху скалата, която им служеше като покрив, и се запъти към рехава горичка от дървета, източени към небето и вкопчили корени по-скоро в камъни, отколкото в пръст. Сетивата й бдяха, готови да доловят всяко движение.