Сулейка ми казваше, че най-напред трябва да усъвършенствам контрола на движението по желание. Започна напътствията си, като ми нареди от време на време да отварям очи, докато съм в състояние на будност в покой. Много сили ми струваше да го постигна. Веднъж очите ми се отвориха внезапно и аз съгледах как Сулейка се надвесва над мен. Лежах, но не можех да определя къде. Светлината беше необикновено ярка, сякаш се намирах под силна електрическа крушка, но тя не блестеше пряко в очите ми. Без никакво усилие виждах Сулейка.
Тя ми нареди да стана, като приложа воля за движенията си. Каза, че трябва да се изтласкам и да стана с помощта на централния си сектор, че там имам три плътни пипала, които мога да използвам като патерици, за да повдигна цялото си тяло.
Опитах всевъзможни начини да стана. Не успях. Изпитвах чувството на отчаяние и физическа мъка, напомняща на кошмарите, които имах като дете, от които бях неспособен да се събудя, и въпреки това бях абсолютно буден в отчаяните си опити да крещя.
Накрая Сулейка заговори. Каза, че трябва да направя няколко последователни неща и че е губене на време и направо глупаво от моя страна да се тормозя и вълнувам, сякаш се намирам във всекидневието на своя живот. Тормозенето било подходящо само за първото внимание; второто внимание било олицетворение на спокойствието. Поиска от мен да повторя усещането, което бих изпитвал, метейки пода със средата на тялото си. Реших, че за да го повторя, ще трябва да седна. Без никаква умисъл от моя страна, седнах и заех положението, което имах когато за първи път бях постигнал това усещане. Нещо в мен се залюля и изведнъж се оказах прав. Не можех да проумея какво бях направил, за да се раздвижа. Помислих си, че ако отново започна всичко отначало, ще хвана последователността. Щом ми хрумна това, отново се озовах легнал. След като пак станах, разбрах, че няма никаква процедура и че за да се раздвижа, трябва на много дълбоко ниво да имам намерението да се движа. С други думи, трябваше да бъда напълно убеден, че искам да се движа, или може би ще е по-точно да кажа, че трябваше да бъда убеден, че имам нужда да се движа.
Щом установих този принцип, Сулейка ме накара да упражнявам всеки възможен аспект на волевото движение. Колкото повече се упражнявах, толкова по-ясно ми ставаше, че сънуването е всъщност рационално състояние. Сулейка го обясни. Каза, че при сънуването дясната страна, рационалното съзнание, е увито в лявостранното съзнание, за да даде на сънувача чувството за трезвост и рационалност; но че влиянието на рационалността трябва да е минимално и да се използва само като забраняващ механизъм, за да предпази сънувача от ексцесии и чудатости.
Следващата стъпка беше обучението в направляване на сънуваното ми тяло. Още от първия път, когато се видяхме със Сулейка, дон Хуан бе предложил задачата да се взирам във вътрешния двор, докато си седя на сандъка. Най-всеотдайно се бях заел с това, понякога го правех часове наред. В къщата на Сулейка винаги бивах сам. В дните, когато отивах там, всички други изглежда излизаха или се криеха. Тишината и самотата работеха в моя полза и аз успявах да запомня наизуст детайлите на този вътрешен двор.
Сулейка ми постави съответно задачата да си отварям очите от състояние на будност в покой, за да гледам в двора. Нужни ми бяха множество сеанси, докато го постигна. Отначало отварях очи и виждах нея, а тя, с едно помръдване на тялото, ме оттласкваше като топка обратно в състоянието на будност в покой. При едно от тези оттласквания получих силно треперене; нещо, което се намираше в краката ми, се изтърколи шумно към гърдите ми и аз го изкашлях; сцената на нощния двор излезе от мен, сякаш се бе откъртила от бронхиалните ми тръби. Беше нещо като рев на животно.
Чух гласът на Сулейка да се носи към мен като тихичко мърморене. Не можех да разбера какво ми казва. Смътно забелязах, че седя на сандъка. Поисках да стана, но се оказа, че не съм стабилен. Някакъв вятър сякаш ме вееше. После чух гласа на Сулейка много ясно да ми казва да не се движа. Опитах да остана неподвижен, но някаква сила ме дръпна и аз се събудих в нишата в коридора. Пред мен беше Силвио Мануел.
След всеки сеанс сънуване в къщата на Сулейка, дон Хуан ме чакаше в тъмния като рог коридор. Извеждаше ме от къщата и ми променяше нивото на съзнание. Този път там беше Силвио Мануел. Без да промълви и дума, той ме сложи в един хамут и ме окачи на гредите на покрива. Държа ме там до пладне, когато дойде дон Хуан и ме спусна долу. Обясни, че висенето за известно време без да се докосва земята настройва тялото и че е много важно то да се прави преди да се предприеме опасно пътуване — като това, което аз се готвех да предприема.