Нужни ми бяха множество сеанси, докато се науча накрая да си отварям очите, за да видя Сулейка или тъмния вътрешен двор. Едва тогава установих, че и тя самата през цялото време сънува. Всъщност тя никога не бе заставала тялом зад мен в нишата в оня коридор. Бил съм прав първата нощ, когато си бях помислил, че гърбът ми е точно до стената. Сулейка е била просто глас от сънуването.
През един от сеансите със сънуването, когато нарочно отворих очи, за да видя Сулейка, бях изненадан от факта, че намирам Ла Горда, както и Жозефина, да се надвесват над мен заедно със Сулейка. Последният дял от нейното обучение започна именно тогава. Сулейка научи и трима ни да пътуваме с нея. Казваше, че първото ни внимание е закачено за излъчванията на земята, докато второто ни внимание е закачено за излъчванията на вселената. С това тя искаше да каже, че по начало сънувачът е извън пределите на всекидневните грижи. Следователно, като пътник в сънуването, последната задача на Сулейка с Ла Горда, Жозефина и мен, беше да насочи второто ни внимание да я последваме в пътешествията й из неизвестното.
При последователните сеанси гласът на. Сулейка ми казваше, че нейната „мания“ щяла да ме отведе на една среща, че по въпросите на второто внимание манията на сънувача служи като водач и че нейната била съсредоточена върху действително място отвъд тази земя. Оттам тя щяла да ме повика и аз ще трябва да използвам гласа й като въже, по което да се изтегля.
Два сеанса подред нищо не се случи; гласът на Сулейка все повече отслабваше, докато тя говореше, и аз се разтревожих, че съм неспособен да я последвам. Тя не ми беше казала какво да правя. Беше ми също и необичайно тягостно. Не можех да се противопоставя на някаква обвързваща ме сила, която ми пречеше да изляза от състоянието на будност в покой.
При третия сеанс внезапно отворих очи, без дори да се опитвам. Сулейка, Ла Горда и Жозефина се взираха в мен. Бях застанал прав до тях. Тутакси разбрах, че се намираме на някакво абсолютно неизвестно ми място. Най-очевидната му страна беше бляскавата непряка светлина. Цялата сцена беше потопена в бяла, силна светлина, подобна на неонова. Сулейка се усмихваше, сякаш ни подканяше да се огледаме наоколо. Ла Горда и Жозефина бяха като че ли предпазливи също като мен. Поглеждаха към мен и Сулейка почти крадешком. Сулейка ни направи знак да се раздвижим. Бяхме на открито, в средата на някакъв ярък кръг. Земята изглеждаше твърда, тъмна скала и въпреки това отразяваше голяма част от ослепителната бяла светлина, която се спускаше отгоре. Най-странното беше, че макар да знаех колко силна е тази светлина за очите ми, когато вдигнах поглед и установих откъде е, това въобще не подразни зрението ми. Беше слънцето. Гледах право в слънцето, което, може би поради факта, че сънувах, беше изключително бяло.
Ла Горда и Жозефина също гледаха слънцето, явно без това да нарани очите им. Изведнъж проумях всичко. Светлината ми беше чужда. Беше безмилостна светлина; сякаш ни атакуваше, създавайки вятър, който усещах. Не усещах обаче никаква топлина. Убеден бях, че е злонамерена. В същия миг и Ла Горда, и Жозефина, и аз се скупчихме заедно като подплашени деца около Сулейка. Тя ни прегърна и тогава бялата ярка светлина започна да намалява на степени, докато напълно изчезна. На нейното място остана мека, много успокояваща жълтеникава светлина.
И тогава осъзнах, че не сме на тоя свят. Земята беше с цвят на глина. Нямаше планини, но там, където стояхме, не беше и равно. Земята беше напукана и изсъхнала. Приличаше на неравно сухо море от глина. Виждах я навсякъде около себе си, сякаш се намирах насред океана. Вдигнах поглед нагоре; небето беше изгубило влудяващия си блясък. Беше тъмно, не не синьо. Съвсем близо до хоризонта грееше ярка, нажежена до бяло звезда. Й в този миг ми хрумна, че се намираме в свят с две слънца, две звезди. Едната беше огромна и потъваше зад хоризонта, другата беше по-малка и навярно по-далечна.
Поисках да задам няколко въпроса, да се разтъпча наоколо и да потърся някои нещица. Сулейка ни направи знак да се отпуснем и търпеливо да изчакаме. Но нещо като че ли ни дърпаше. Внезапно Ла Горда и Жозефина изчезнаха. И аз се събудих.
От този момент нататък вече никога не се върнах в къщата на Сулейка. Дон Хуан променяше нивото ми на съзнание в неговия дом или където и да бяхме, и аз навлизах в сънуването. Сулейка, Ла Горда и Жозефина винаги ме изчакваха. Връщахме се в същата неземна сцена, докато накрая съвсем свикнахме с нея. Когато можехме да го сторим, винаги прескачахме времето на блясъка денем и отивахме там нощем, за да бъдем свидетели на изгрева на едно колосално небесно тяло над хоризонта: тяло с такива размери, че когато се подаваше иззад начупената линия на хоризонта, покриваше най-малко половината от тия сто и осемдесет градуса пред нас. Небесното тяло беше красиво и изкачването му до хоризонта беше тъй изумително, че за да бъда свидетел на тази гледка бях готов да стоя там цяла вечност.