Физически тя приличаше изцяло на Нелида, освен дето изглеждаше по-самоуверена, по-силна. Имаше маслинената кожа на хората от Средиземноморието. Като испанка, или може би французойка. Беше възрастна и все пак не беше нито немощна, нито стара. Тялото й изглеждаше гъвкаво и стройно. Дълги крака, остри черти, малка уста, красиво оформен нос, тъмни очи и сплетена бяла коса. Нямаше издадени челюсти и отпусната кожа нито по лицето, нито по шията. Беше стара така, като че ли беше създадена да изглежда стара.
Като си спомням сега първата си среща с нея, идва ми на ум нещо съвършено различно, но на място. Веднъж бях видял в един седмичен вестник препечатка на двайсетгодишна снимка на някаква навремето млада холивудска актриса, направена да изглежда с двайсет години по-възрастна, за да играе ролята на застаряваща жена. До снимката във вестника беше отпечатана снимка на актрисата в момента, така както изглеждаше вече след двайсет години тежък живот. Флоринда, по моята субективна преценка, беше като първата снимка на филмовата актриса — младо момиче, гримирано така, че да прилича на стара жена.
— Я да видим как е? — каза тя и ме ощипа. — Нищо кой знае какво. Меко. Угаждаш си докрай, без съмнение.
Прямотата й ми напомни за поведението на дон Хуан; за това напомняше и вътрешният живец на очите й. Хрумвало ми беше, оглеждайки живота си с дон Хуан, че очите му бяха винаги в покой. В тях човек не можеше да види никакво вълнение. Не че очите на дон Хуан бяха особено красиви, за да се гледат. Виждал съм великолепни очи, но те никога не са ми казвали нищо. Очите на Флоринда, като тия на дон Хуан, ми предаваха чувството, че са станали свидетели на всичко, което има да се вижда; бяха спокойни, но не празни. Вълнението бе обърнато навътре и се беше превърнало в нещо, което можех да опиша само като вътрешен живот.
Флоринда ме заведе през гостната в един покрит вътрешен двор. Седнахме на удобни тапицирани столове. Очите й сякаш търсеха нещо в лицето ми.
— Знаеш ли коя съм и какво трябва да направя за теб? — попита тя.
Казах, че за нея и за връзката й с мен зная единствено това, което дон Хуан е намислил. Докато обяснявах позицията си, аз я наричах доня Флоринда.
— Не ме наричай доня Флоринда — каза тя се детински жест на раздразнение и притеснение. — Не съм чак толкова стара, нито пък толкова достопочтена.
Попитах я как би искала да я наричам.
— Достатъчно е само Флоринда — каза тя. — Що се отнася до това коя съм, мога веднага да ти кажа, че съм жена воин, запозната с тайните на прикриването. А що се отнася до това какво трябва да направя за теб, мога да ти кажа, че ще те науча на първите седем принципа на прикриването, на първите три принципа на правилото за прикривачите и на първите три маневри на прикриването.
Добави още, че за всеки воин е нормално да забрави какво се случва, когато взаимодействието е от лявата страна, и че ще минат години, докато схвана това, на което тя ще ме научи. Каза също, че нейните напътствия са само началото и че някой ден тя ще привърши с обучението ми, но при други обстоятелства.
Попитах я дали има нещо против да й задам няколко въпроса.
— Както пожелаеш — отвърна тя. — От теб искам само да се посветиш на упражненията. В края на краищата ти знаеш горе-долу това, за което ще разговаряме. Недостатъкът ти е, че нямаш самоувереност и не желаеш да предизвикаш знанието си, както силата. Нагуалът, бидейки мъж те е омагьосал. Ти не можеш да действаш сам. От това може да те освободи само жена.
— Ще започна, като ти разкажа — продължи тя — историята на моя живот и докато го правя, нещата ще ти се изяснят. Ще трябва да ти го разказвам на части, затова ще се наложи често да идваш тук.
Явната й готовност да ми разкаже живота си ми се стори странна, след като всички останали нямаха никакво желание да разкриват нищо лично за себе си. След толкова години, прекарани с тях, бях приел техния подход тъй безусловно, че доброволното й намерение да ми разкрие личния си живот ми се стори съвсем необичайно. Думите й ме поставиха тутакси нащрек.
— Извинявай — казах аз. — Нима ще ми разкриеш личния си живот?
— А защо не? — отвърна тя.
Отговорих й с едно продължително обяснение за това, което дон Хуан ми беше казвал за обременяващата сила на личната биография и за необходимостта един воин да я изтрие. Допълних думите си, като й обясних, че той ми е забранил въобще да говоря за своя живот.
Тя се разсмя с висок фалцет. Изглежда много се забавляваше.
— Това се отнася само за мъжете — каза тя. — Непдавенето на твоя личен живот е да разправяш безкрайни истории, а не една-единствена за твоето реално същество. Разбираш ли, след като си мъж, това означава да имаш зад гърба си солидна биография. Имал си семейство, приятели, познати и всички те имат определена представа за теб. Да бъдеш мъж означава, че си човек отговорен. Не можеш лесно да изчезнеш. За да заличиш себе си, е нужна много работа.