Разказът й ме беше погълнал така всецяло, че не забелязах как бе изчезнала стената от мъгла, или кога. Просто установих, че вече я няма. Флоринда стана от стола си и ме поведе към външната врата. Останахме за малко там, както бяхме направили и в края на първата ни среща.
Флоринда казваше, че гневът на Селестино позволил на лечителката й да покажа не на разума, а на тялото й, първите три предписания на правилото за прикривачите. Въпреки че мислите й били съсредоточени върху нея самата, тъй като за нея не съществувало нищо освен физическата болка и мъката, че е загубила красотата си, тялото й все пак признавало това, което се случило, и по-късно имало нужда само от едно леко припомняне, за да постави всичко на място.
— Воините не искат от света да ги приютява, та да си прилагат правилото — каза ми тя. — И все пак правилото на прикривачите се отнася за всички.
— Арогантността на Селестино беше неговата гибел и началото на моето обучение и освобождение. Самолюбието му, каквото имах и аз, ни принуждаваше да вярваме, че сме практически над всички. Лечителката ни спусна долу до това, което всъщност си бяхме — нищожества.
— Първото предписание на правилото е, че всичко, което ни заобикаля, е неразгадаема загадка.
— Второто предписание на правилото е, че трябва да се опитваме да разбулваме тази загадка, но без да се надяваме, че някога ще я разгадаем.
— Третото е, че воин, съзнаващ неразгадаемата загадка, която го заобикаля, и съзнаващ дълга си да опита да я разбули, заема достойно място сред загадките и счита и себе си за такава. Следователно за един воин загадката на съществуването няма край, независимо дали се отнася за камъчето, за мравката или за човека. Това е смирението на воина. Човек е равен с всички останали.
Настъпи продължително умишлено мълчание. Флоринда се усмихна, играейки с върха на дългата си плитка. Каза, че това ми е достатъчно.
Третият път, когато отидох да се видя с Флоринда, дон Хуан не ме остави пред вратата, а влезе с мен. Всички членове на групата му се бяха събрали в къщата и ме поздравиха, сякаш се връщах у дома след дълго пътешествие. Беше изключително събитие: в моите чувства то сля Флоринда с останалите, тъй като за пръв път тя се присъединяваше към останалите в мое присъствие.
Следващият път, когато отидох в къщата на Флоринда, дон Хуан неочаквано ме блъсна, както бе правил и преди. Изненадата ми беше огромна. Флоринда ме очакваше в коридора. Бях навлязъл моментално в състоянието, където стената от мъгла е видима.
— Вече ти казах как ми бяха показани принципите от изкуството на прикриването — заяви тя, още щом седнахме на кушетката в нейната гостна. — А сега и ти трябва да направиш същото пред мен. Как ти ги показа на теб Нагуалът Хуан Матус?
Отвърнах, че не мога веднага да си спомня. Трябваше да помисля, а не можех да мисля. Тялото ми беше уплашено.
— Не усложнявай нещата — каза тя повелително. — Стреми се да бъдеш обикновен. Приложи цялата си способност за концентрация, за да решиш дали да влезеш в битката или не, защото всяка битка е битка на живот и смърт Това е третият принцип от изкуството на прикриването. Един воин трябва да има желание и готовност да бъде „тук и сега“ за последен път. А не както дойде.
Просто не можех да организирам мислите си. Легнах на кушетката и изпънах крака. Задишах дълбоко, за да отпусна централния си сектор, който беше като вързан на възел.
— Добре — каза Флоринда. — Виждам, че прилагаш четвъртия принцип от изкуството на прикриването: да се отпуснеш, да забравиш всичко, да не се страхуваш от нищо. Едва тогава силите, които ни напътстват, ще отворят пред нас пътя и ще ни помогнат. Само тогава.
Помъчих се да си спомня как ми беше показал дон Хуан принципите от изкуството на прикриването. Но по някаква необяснима причина мислите ми отказваха да се съсредоточат върху миналия ми опит. Дон Хуан представляваше съвсем неясен спомен. Станах и започнах да се оглеждам наоколо.
Стаята, в която се намирахме, беше изискано подредена. Подът беше от големи кафеникави плочки, положени майсторски. Понечих да разгледам мебелите. Упътих се към красива тъмнокафява маса. Флоринда скочи и застана до мен, като енергично ме разтърси.
— Ти правилно приложи петия принцип от изкуството на прикриването — каза тя. — Не се разсейвай.
— Какъв е петият принцип? — попитах я аз.
— Когато се сблъскат с някои странности, с които не могат да се справят, за момент воините се отдръпват — каза тя. — Оставят мислите си да поблуждаят. Прекарват времето с нещо друго. С каквото и да е.