В този миг забелязах, че Нестор и Бениньо стоят до вратата. И двамата изглеждаха на границата на физическото рухване.
Ла Горда се усмихна кротко и ми пошепна в ухото, че много се радва, задето съм я надвил.
Отведох Жозефина при Паблито. Усещах, че единствено тя от учениците има истинска нужда някой да се погрижи за нея, а и Паблито най-малко я ненавиждаше. Бях сигурен, че кавалерското му чувство ще го принуди да й подаде ръка, тъй като тя наистина щеше да има нужда от помощ.
След месец се върнах още веднъж в Мексико. Паблито и Жозефина се бяха върнали. Живееха заедно в къщата на дон Хенаро, където живееха и Бениньо и Роза. Нестор и Лидия живееха при Соледад, а Ла Горда обитаваше сама къщата на сестричките.
— Изненадва ли те прегрупирането ни? — попита Ла Горда.
Учудването ми беше повече от очевидно. Поисках да разбера всички подробности за тази нова организация.
Ла Горда ми съобщи с равен тон, че не знае никакви подробности. Решили били да живеят по двойки, но не като двойки. Добави, че, противно на това, което може би си мисля, те били безупречни воини.
Новата конфигурация беше по-скоро приятна. Всички изглеждаха съвършено спокойни. Вече нямаше кавги, нито изблици на съперничество. Бяха започнали да се обличат с индиански дрехи, типични за областта. Жените носеха тесни рокли, които почти стигаха пода. Носеха и тъмни шалове и сплитаха косите си, с изключение на Жозефина, която винаги носеше шапка. Мъжете бяха обути с тънки, подобни на пижама, панталони, носеха ризи и сламени шапки. На краката си всички имаха домашно изработени сандали.
Поинтересувах се от причината за този нов начин на обличане и Ла Горда ми каза, че се готвели да си тръгват. Рано или късно, с моя помощ или от самосебе си, щели да напуснат тази долина. Щели да отидат в един нов свят, да започнат нов живот. Щом направели това, щели да усетят промяната; колкото по-дълго носят индианските си костюми, толкова по-драстична щяла да бъде промяната, когато облечели градските си дрехи. Каза също, че били научени да са гъвкави, с лекота да приемат всяка ситуация, в която се озоват, и че и аз съм бил научен на същото. Предизвикателството към мен било да се справям с лекота с тях, независимо как те се отнасят с мен. На свой ред предизвикателството към тях било да напуснат долината и да се установят някъде другаде, за да разберат дали са толкова гъвкави, колкото трябва да бъдат всички воини.
Попитах я за чистосърдечното й мнение относно шансовете ни за успех. Тя каза, че по лицата на всички ни бил изписан неуспехът.
После Ла Горда рязко смени темата и ми каза, че в сънуването тя се озовала, вперила поглед в гигантско тясно дефиле, между две огромни заоблени възвишения; мислеше, че те са й познати, и ме помоли да я закарам до някакъв близък град. Без да знае защо, вярваше, че двете възвишения се намират именно там и че посланието на нейното сънуване било да отидем там двамата.
Поехме на път с пукването на зората. Бях минавал веднъж през този град. Беше съвсем малък и никога не бях забелязвал в околностите му нищо, което и най-смътно да напомня за видението на Ла Горда. Около него се простираха само ерозирали хълмове. Оказа се, че такива хълмове там няма, а може и да имаше, но ние не успяхме да ги намерим.
Двата часа, през които останахме в градчето обаче, и двамата изпитахме чувството, че знаем нещо неопределено; чувство, което на моменти се превръщаше в сигурност, а после отново се стопяваше в тъмнината, за да се превърне в най-обикновено раздразнение и разочарование. Посещението в тоя градец ни развълнува по най-загадъчен начин; по неизвестни причини, и двамата много се развълнувахме. Аз потънах в бездната на някакво крайно нелогично противоречие. Не си спомнях някога да съм спирал в града и въпреки това можех да се закълна, че не само съм бил в него, но и съм живял там известно време. Споменът ми не беше ясен; в паметта ми не бяха останали нито улици, нито къщи. Изпитвах само смътното, но силно усещане, че в ума ми нещо ще се проясни. Не бях сигурен какво, навярно спомен. На моменти това смътно усещане се разрастваше, особено когато видях една къща. Паркирах пред нея. С Ла Горда я гледахме от колата около половин час, но нито тя, нито аз предложихме да излезем от колата и да влезем в къщата.