С Ла Горда се бях научил вече да спирам въртенето на стената; изглежда доня Соледад ми помагаше да осъзная друга страна на тази способност за възприемане. Правилно бях установил с Ла Горда, че само една частица от нас спира стената. Сякаш изведнъж се бях разделил на две. Част от цялостното ми същество гледаше право напред и виждаше една неподвижна стена от дясната ми страна; докато другата, по-голяма част от цялостното ми същество, се обръщаше на 90 градуса и се взираше в стената.
Всеки път когато с доня Соледад спирахме стената, оставахме взряни в нея; но никога не навлязохме в сферата между успоредните линии, както бяхме правили десетки пъти с жената Нагуал и с Ла Горда. Доня Соледад ме караше да се втренчвам всеки път в мъглата, сякаш тя беше отразяваща повърхност. И тогава аз изпитвах най-невероятното отнасяне. Като че ли карах с безумна скорост. Виждах откъслеци от пейзаж, образуващи се в мъглата, и изведнъж се озовавах в друга физическа реалност; беше някаква планинска местност, неравна и враждебна. Доня Соледад беше винаги там в компанията на една прекрасна жена, която гръмогласно ми се надсмиваше.
Неспособността ми да си спомня какво бяхме правили отвъд тази точка ставаше още по-болезнена от неспособността ми да си спомня какво бяхме правили между успоредните линии с жената Нагуал и с Ла Горда. Изглежда доня Соледад и аз навлизахме в друга зона на съзнанието, непозната за мен. Вече бях в нещо, което според мен бе най-изостреното състояние на съзнанието и все пак имаше нещо още по-изострено. Тази страна на второто внимание, която доня Соледад очевидно ми показваше, беше по-сложна и недостъпна от всичко друго, на което бях ставал свидетел до този момент. Всичко, което можех да си спомня, беше някакво усещане, че много съм се движил; физическо усещане, сравнимо с това, когато си извървял няколко километра или си се изкачвал по неравни планински пътеки. Изпитвах и телесната сигурност, макар и да не проумявах защо, че доня Соледад, жената и аз си разменяме думи, мисли, чувства; но аз не можех да ги възстановя.
След всяка среща с доня Соледад Флоринда незабавно ме подканваше да си тръгна. Доня Соледад използваше минимални словесни контакти. Струваше ми се, че почти не може да говори поради това, че е в състояние на повишено съзнание, което дълбоко й въздейства. Имаше нещо, което виждахме в този насечен пейзаж, освен прекрасната жена, или пък нещо, което правехме заедно и което ни оставяше без дъх. Но тя не можеше да си спомни нищо, макар и да се опитваше.
Помолих Флоринда да изясни естеството на моите пътешествия с доня Соледад. Тя ми каза, че част от последното й наставление ще бъде да ме накара да навляза във второто внимание, както правят прикривачите, и че доня Соледад била по-умела от нея да ме въведе в измеренията на прикривачите.
На срещата, която щеше да ни бъде последна, Флоринда, както в началото на нашите уроци, ме чакаше в коридорчето. Хвана ме за лакътя и ме поведе към гостната. Седнахме. Тя ме предупреди още да не опитвам да търся смисъла на пътешествията си с доня Соледад. Обясни също, че прикривачите са съществено различни от сънувачите, защото използват света около себе си, и че доня Соледад просто се опитвала да ми помогне да си завъртя главата.
Когато дон Хуан беше описвал идеята за обръщането на главата на воина към нова посока, бях разбирал думите му като метафора, с която се описва смяната в отношението към нещата. Според Флоринда това описание било вярно, но не било метафора. Вярно било, че прикривачите си обръщат главите; те обаче не ги обръщат, за да бъдат към нова посока, а за да се срещнат по различен начин с времето. Прикривачите се обръщат към предстоящото време. Нормално ние се обръщаме към времето, когато то се отдалечава от нас. Само прикривачите могат да променят това и да се обърнат към времето, докато то напредва към тях.
Обръщането на главата според Флоринда не означаваше, че човек гледа към бъдещето, а че човек вижда времето като нещо конкретно и въпреки това неразбираемо. Ето защо било повърхностно да се опитвам да измислям какво сме правили с доня Соледад. Всичко това щяло да има смисъл, когато мога вече да проумявам своята тоталност и тогава щях да имам енергията, необходима да разбуля тази загадка.
Флоринда ми казваше, със самочувствието на човек, който дава премия, че доня Соледад е един върховен прикривач; нарече я дори най-голямата от всички прикривачи. Казваше още, че доня Соледад може да прекоси по всяко време успоредните линии. Освен това нито един воин от групата на дон Хуан Матус не е могъл да направи това, което тя е правила. С помощта на своята безупречна техника на прикриване доня Соледад била намерила своето успоредно същество.